by 
„Анархията, която настана в нашето правосъдие, (…) пълни с негодувание и ужас всяка честна душа“, пише Вазов през 1883-та. 130 г. са изминали от тогава, но какво от това – нищо не се е променило, твърди Мирела Иванова.
“Над 80% от анкетираните от Алфа Рисърч смятат, че българският съд е податлив на политически натиск и на такъв от икономически групи и фирми” – из новините на в. “Преса”
Няма и два месеца от един доста драматичен случай, който мина и замина като поредната сензация. Разтакавани и размотавани, пощурели от унижение и гняв, пътници превзеха влак, плениха машиниста и го принудиха да пътува в тяхната посока. Преди години, когато към квартала ни се движеше пословично нередовният трамвай №14, много пъти ми се е струвало, че изнервените от чакане хора ще стигнат до саморазправа с ватмана. Напоследък пък не ме изоставя усещането, че един ден народният гняв ще помете някое съдилище с всичките му скенери и въоръжени охрани. Разбира се, давам си сметка, че тази кастова крепост – в буквалния и преносен смисъл – е почти непристъпна с надменния си цинизъм, дебелите си стени и дебелокожото си излъчване. И въпреки това интуицията ми усеща тътените…
Пред храмовете на Темида
Не че искам да се случи, напротив. Предпочитам съдът да се ползва с авторитета на независима институция, която със справедливи и навременни решения, с почти безукорна и прозрачна работа да внушава на всеки български гражданин, че правата му ще бъдат защитени и законът ще тържествува, независимо дали е беден или богат, дали принадлежи към текуща политическата конюнктура или е аполитичен. Не че искам да се случи, но чета внимателно плакатите, които жертвите на престъпления и жертвите на мудното, тромаво и по тази причина нехуманно правораздаване издигат пред храмовете на Темида, чета и новините за космическите суми на внесени парични гаранции, за разтакавани и подмятани с години неудобни съдебни спорове, за разхождащи се свободно помежду ни персони със СV-та, които включват десетки висящи дела и условни присъди…
Колко прав е само…
“Напоследък печатът обърна вниманието си към многоважний въпрос за незавидното състояние на нашето правосъдие. И действително време е вече. Анархията, която настана в нашето правосъдие, произволите, които поразяват всекиго в назначението на съдниците, циническото отношение на правителството, всичко това бие в очи и пълни с негодувание и ужас всяка честна душа”, пише Иван Вазов през 1883-та. 130 години са изминали от тогава, но какво от това…
Незащитеното ни съществуване
Ако днес се фокусирам върху правосъдието, то е защото обществото наистина е настръхнало и очаква от системата да се самоизчисти и да заработи – няма нужда от стахановски почини, но нима бавното правосъдие изобщо е правосъдие? Вече 14 месеца няма наказани за двама прегазени и убити на тротоара на столичен булевард – защо, доказателства ли липсват? А какво да кажем за възрастната жена, която бе осакатена, след като в един и същи ден беше блъсната от две коли, и която не може да заведе дело и да получи компенсация, защото няма 200 лева. Това са два банални случая, от каквито е изтъкано цялото ни всекидневие на незащитени граждани. Затова и всичките ни 81 процента недоволства, недоверия и нападки са основателни.