Да взривиш Дунава

Един от най-незабравимите репортажи, които някога съм правила в дългогодишната си журналистическа практика, бе за взривяването на дебелия лед по река Дунав. Беше някъде около 13-15 март 1985 г. Обърнете внимание на датата и си представете колко студено и колко дълго е продължил студът, за да е замръзнала реката по това време – само няколко дни преди Първа пролет.

Хеликоптер Ми-8 излетя от Пловдив и отпраши в мразовитото небе към вледенената северна граница на България. Всъщност полетът беше най-вълнуващото от тази операция. Някъде от преди Белене вертолетът навлезе по средата на коритото, спусна се на около метър от повърхността и потегли по течението към Силистра – замръзнало също както и сега. И понеже там беше ниско, имаше опасения, че като се размърда ледът, градът ще изпадне в бедствено положение под напора на водата и леда. Това беше и причината да се вземе решение за взривяването на ледовете именно край Силистра.

Първото голямо изумление за човек, който живее далеч от голяма река: ледът по цялата ширина на коритото съвсем не изглеждаше като ледена пързалка, както сме виждали да замръзват езерата в северните държави. От малко по-високо реката приличаше като посипана с едро натрошена юфка – гладки местенца лед не се виждаха. Когато машината снижи на метър –два от повърхността тази юфка вече изглеждаше доста зловещо: това бяха огромни ледени панели, наблъскани един в друг с чудовищна сила. Най-малкият от тях беше от няколко квадратни метра.

Виждаше се, че напорът по дъното на реката е огромен и че тези панели бяха заоравали дъното, преобръщани и изхвърляни на повърхността – много от тях бяха оплескани с пясък и тиня. На пръв поглед панелите не помръдваха. Но под тях се клокочеше мощна енергия.

Пилотите, начело с командира на екипажа Диньо Господинов (Бог да го прости – вече не е между живите), поддържаха сравнително ниска скорост, за да може специалистите по бедствия да огледат добре обстановката и да си направят заключенията.

Второ изумление: Когато стигнахме до Дунав мост огледът на съоръжението беше с повишено внимание. Експертите се опасяваха, че тези чудовищни ледени панели, нащърбени като добре заточени гилотини, могат да повредят опасно носещите пилоти на единствената ни сухоземна връзка с Румъния. И сега сигурно сте си помислили, че хеликоптерът просто е зависнал на малка височина, както обикновено правят този вид хвъркати машини, за да могат специалистите в него добре да огледат ситуацията. Нищо подобно. Той кацна върху леда. Разбира се двигателите продължаваха да работят, пилотите бяха нащрек, ръцете им бяха върху лостовете за управление, готови всеки момента да отхвъркнат нагоре ако нещо под тях поддаде.  Но не поддаде.

Направиха си изводите експертите, издигнахме се нагоре колкото да прехвърлим  моста, после пак надолу, газ и към Силистра.

Този път хеликоптерът летеше по-близко до българския бряг. Гледката беше страховита – ледените гилотини буквално бяха избръснали дърветата по брега. Бяха отсечени като сламки. Тук-там имаше заклещени животни. Но най-покъртителната гледка беше едно сърненце. Очевидно се беше подхлъзнало  точно на границата между реката и брега и ледовете го бяха сграбчили – половината му тяло не се виждаше. Не мърдаше. Беше умряло в страшни мъки.

Трета изненада: Като чуе човек взривяване на ледове по Дунав какво може да си представи: най-вероятно, че някой мятка някакви бомби от въздуха. Нищо подобно. В Силистра ни чакаше военен офицер от поделение в Белене със специалност сапьор. И сега вече идва позната картинка: вертолетът каца върху леда, вратата се отваря, сапьорът скача върху леда, като преди това той е посочил мястото, където трябва да го свалят. Преценката за мястото се определя според очаквания от взрива ефект върху ледените панели. Зарежда взрива, качва се на вертолета, който веднага се отдалечава и след малко: Дум! Това е, никакви бомби от небето.

Диньо Господинов набързо замрази ентусиазма ми , характерен за всеки репортер. А именно да напиша: „За първи път взривяваха…” и тъй нататък. Пилотите са пристрастени на тема история на авиацията. И поради тази причина научих, че за първи път опит да бъдат взривени ледовете на замръзналата голяма река е правен край Видин – май е било през 1942 г ( според паметта ми). Тогава хеликоптери не е имало. И затова от самолети са били хвърляни бомби също като при атака на вражеска позиция.

Още не беше се видял никакъв хаир от взривовете край Силистра и те бяха прекратени. Румънците бяха чули гърмежите, бяха разбрали откъде идват и бяха протестирали срещу операцията на правителствено ниво. Техният бяг срещу Силистра е много по-нисък от нашия и комшиите с основание се притесняваха, че при успешно разбиване на ледовете техният бряг ще бъде пометен.

Хеликоптерът остана в Силистра да изчака, докато двете държави се разберат. И докато преговорите течаха, а може и докато организираха срещата, Дядо Господ реши да покаже всемогъществото си. Изпрати топъл въздух, пусна го по реката, зловещите ледени гилотини се размърдаха, реката се разшава и на 16 март започна ледоход.
Скоро след това от леда по Дунав не остана и следа.

Очевидно обаче онзи опит да се направи нещо срещу сковалия реката лед не е отишъл напразно. Сега България и Румъния могат далеч по-лесно от преди да обединяват усилията си и да вземат общи решения за спасяването и на двата бряга от бедствия. Дано тази година не им се наложи да се борят с наводнения.

Един от най-големите бонуси в този репортаж беше полетът на малка височина над Велико Търново. Идея си нямате за каква гледка става дума! И то- видяна през зимата. Каква ли ще е в по-приятен сезон. Ако някой професионалист направи клип от хеликоптер на Велико Търново мнозина от нас биха си помислили, че наблюдават някой природен и архитектурен феномен в далечни географски ширини. А каква реклама на България би бил такъв клип…

Автор: Елена Емануилова