by 
Затворени сте в стая с две врати. Едната води към сигурна смърт, другата – към свободата. Два робота стоят пред вратите и условието е да им зададете само един въпрос, за да изберете правилния изход.
Проблемът е, че Робот 1 винаги лъже, а Робот 2 винаги казва истината, но вие не знаете кой кой е.
Трудно ли? А какво ще кажете за следната логическа задача:В една държава министърът на вътрешните работи, който е и шеф на предизборния щаб на управляващата партия, твърди, че от кандидата за президент на управляващата партия е бил поискан подкуп. След пет дни тягостно мълчание кандидатът за президент на управляващата партия отрича, че някой му е искал подкуп. Кой в този случай казва истината – Робот 1 или Робот 2?
„И двамата не казват истината“ – отговарят повече от половината гласували в анкетата на „Медиапул“. Тогава обаче става още по-сложно, защото е ред на въпроса: а как хем Робот 1 лъже, че от Робот 2 е искан подкуп, хем Робот 2 не казва истината, че не му е искан подкуп?
Ако съвсем сте се объркали, нека на помощ се притече хронологията:
9 септември. На кандидат-президента на ГЕРБ Росен Плевнелиев трима общински съветници в София през 2007 г. са му поискали подкуп от 500 000 евро, за да придвижат проект за бизнес парка в столицата. Скандалното разкритие прави лично вътрешният министър и председател на предизборния щаб на управляващата партия Цветан Цветанов в опит да обясни, че Плевнелиев не е човек, който би участвал в компроматна война. Защото, като научил за случая, Цветанов посъветвал Плевнелиев да подаде сигнал в полицията срещу общинарите, но той отказал. Причината била, че „не иска да се занимава и няма да участва в този механизъм“.
10 септември. По въпроса се възцарява пълно мълчание.
11 септември. Един от тримата общински съветници, поискали (предполага се – бел.ред.) подкуп от Росен Плевнелиев, в момента е от групата на ГЕРБ в Столичния общински съвет, съобщава на пресконференция кандидатът за кмет на София от БСП Георги Кадиев.
12 септември. Общинските съветници от ГЕРБ Радослав Тошев и Орлин Иванов, за които междувременно се появяват слухове, че са изнудвалите Плевнелиев, настояват той да се яви пред тях, за да каже кой му е искал пари. От ръководството на групата им обаче заявяват, че няма да поискат подобна среща.
13 септември. Шефове на законодателната и съдебната власт предпочитат да се разграничат от казуса. Междувременно председателят на парламента Цецка Цачева отговаря на хипотетичен въпрос дали, ако получи данни за корупция, би сезирала прокуратурата: „Да, защото това е престъпление“.
14 септември. Цветанов, който забърка скандала, заявява, че всъщност бил „единственият, който желае най-много победата на Плевнелиев“.
Продължавайки натиска спрямо ГЕРБ, междувременно социалисти разказват детайли от корупционната схема, а Кадиев отправя патетичния призив: „Росене, кажи си!“ В отговор Плевнелиев „си казва“: „Не съм имал среща с никакви брокери – нито един, нито двама, нито трима. Лично на мен подкуп не ми е искан… Аз лично подкуп никога на никого не съм давал“.
15 септември. В личния си профил във „Фейсбук“ Плевнелиев публикува интервю от 1 септември 2007 г. за в. „Банкеръ“, което потвърждава неговата версия – никой директно не му е искал подкуп, всичко това е ставало заобиколно.
В първата си изява по скандала обаче премиерът Бойко Борисов уж защитава Плевнелиев с обяснението, че „няма полицейско мислене, западно ориентиран е и не му е минало през ума, че компанията, която представлява, може да го направи (да подаде сигнал – бел. ред.)“, и същевременно удря рамо на Цветанов, подкрепяйки тъкмо неговата теза за директно искания подкуп, с думите, че ако той, Бойко Борисов, като кмет бил знаел навремето, че общински съветници са притискали Росен Плевнелиев, щял да се намеси и „да ги закопчае“…
Припомних тази хронология, за да сглобим картината на стаята, в която се намираме. Защото ние наистина сме заложници на плашещ абсурд:
Хората, които ни управляват, очевидно не могат да се понасят. По тази причина ударът по сигурния (уж) победител на президентските избори е дело на шефа на собствения му предизборен щаб. Премиерът – от трета страна – заема позицията на втория, защото, както изглежда, вече не е силният фактор в държавата.
Тогава кой управлява? И има ли изобщо изход от „стаята“?
Ще рискувам с този отговор:
Ситуацията е безпрецедентна. За пръв път вътрешен министър, който за пръв път е и шеф на предизборния щаб на управляващата партия, за пръв път толкова открито „стреля“ по своя началник и в партията, и в държавата.
Това ще рече, че в ръцете на Цветанов междувременно е бил концентриран страхотевичен властови ресурс (естествено сив и задкулисен), чрез който той „държи“ асата във всяко отношение. Цветанов, с други думи, играе много грубо, но играе много грубо, не само защото природата му е такава, а понеже знае с какъв арсенал разполага.
В случая Робот 2 е прицелен за жертва в името на дългосрочната цел. А тя е, че ако Робот 2 се провали, най-много ще пострада имиджът на издигналия го Борисов. Да, това ще е загуба и за ГЕРБ, но тъй като партията се идентифицира изцяло с нейния лидер, ще е загуба най-вече за лидера… Цветанов, когото подценявахме и подценяваме, май е на път да се окаже сериозен подмолен играч.
Възможно е обаче и друго обяснение: демиурзите на това управление просто да са решили да го приключат по най-глупавия начин. Във всеки случай текущият скандал е началото на края, а ако ГЕРБ загуби президентските избори – краят на края на… края.
Виждали сме и друг път подобна идиотщина, но за пръв път – пак ще кажа – не революцията ще изяде децата си, а децата – революцията си…
Е, разбрахте ли кой е изходът от стаята с роботите?
Не се мъчете – такъв няма. Вие продължавате да стоите в стаята, придружени единствено от надеждата, че там някъде има две врати и все някоя от тях отвежда към свободата. Стоите и от скука четете логически задачи, давайки си сметка, че в света на нелогичното логиката може да е само алогична.
Така навремето като деца се питахме:
Аз съм аз, нали? Да. Ти си ти, нали? Да. Тогава кой изяде л…..о?
Сега се сещам, че писателят Георги Господинов беше стигнал до верния отговор:
Понеже повечето отговаряли по инерция „ти“, веднага им се припомняло кой е „ти“. Малцина се осмелявали да кажат „аз“, но тогава правилата се променяли.
Клопката действала безотказно, докато един ден някой не предложил решение. А то се състояло в една граматическа грешка:
„Аз го изяде.“
