05/08/2020

Какво е българският войник в Афганистан? Окупатор, разбира се

Тема за размисъл ми даде статията “ НАТО трепе цивилни в Афганистан! Майка си ли търсим ние там?”. И затова реших да напиша тези мои нестроеви размисли. Те са и спомен, а и помен, за моя дядо – редник Михал Апостолов Янков, който е служил в българската окупационна армия в Сърбия през втората световна война.

Като дете ми беше много любопитно да разпитвам моя дядо за войната. За мен той беше герой. И сега в спомените ми си остава герой. И знаете ли защо? Защото беше оцелял. Стреляли го, и той стрелял, бягал, треперил, ама оцелял.

Войната започнала за редник Михал Апостолов Янков от Ардинския полк по стандартния начин:  изскубнали го с една повиквателна от традиционното му селско занимание – овчарлъка и земеделието. И в името на някакво величество по име Борис някой си, го пратили от родното му село Царева поляна, което той никога не бил напускал, освен да отиде на пазар в Хасково и Узунджово, чак на Беломорието. А после и в Сърбия, някъде около Ниш. Какво е правил на Бялото море не знам, ама край Ниш пазел една железопътна линия и някакъв тунел. От кого, бе дядо, питах аз? Ами от някакви партизани – титовисти, усташи, комунисти – все хора с пушки, казваше дядо ми. Те стреляха по нас, а ние стреляхме по тях, обясняваше ми тънкостите на военния занаят дядо ми Михал. Той беше извадил късмет – не беше убивал човек. Защото какъвто си беше добър, сигурно щеше да се побърка от мисълта, че е уцелил враговете си. Защото на война – като на война: “те” стрелят и дядо ми стреля…

Е, дядо Михал ми е разправял и за разни негероични постъпки: как търгували с цигарки, за да си купят ракия, или как нещо си празнували заедно с местните моми, ама това са други работи. Човешки. Те просто не се вписват във военните задължения на българския окупационен корпус, та затова ще ги подмина.

После дошъл 9-ти септември 1944 година и наивните български селянчета от Ардинския полк решили, че с тяхната война е свършено. Наслужили се и им е време да си ходят в къщи. Тръгнали към България, но край границата офицерите изкомандвали да сдадат оръжието, защото нали си отиват в къщи. И така, без оръжие немците ги пленили. И, ха бакалъм, както казваше дядо Михал – в Германия. Преди да ги замъкнат да копаят окопи и да вършат други военопленнически работи, по погрешка щял да загине от “приятелски огън” – бомбардира ли ги “своите” германци, на които вече бил “пленник №”… Край Франкфурт пък американците си опитали късмета да го отстрелят, но и те не сполучили. Редник Михал Апостолов Янков си бил научил урока и за мой късмет бягал по-бързо и от техните снаряди. После хванал бронхопневмония и добре, че се намерили състрадателни германци, които го допуснали в домашната си кухня, където му давали малко чорбица, малко картофки и най-важното – бил на топло. После редник Михал Апостолов Янков за втори път попаднал в плен. Този път – при американците. И най-сетне войната свършила и се прибрал. После сигурно е разказвал надълго и нашироко пред съселяните си от Царева поляна за войната. Защото те си стояли все в същото село и вършел все същите си селски работи – чоплели земята и отглеждали добитък, пък дядо ми вече бил видял свят. И беше достигнал до извода, че на селянина по му отива гегата, а не пушката.

По-сетне и аз видях война. С кой акъл се замъкнах на един фронт с не много интензивни бойни действия в Молдова и “Прикарпатската република”. Пиша я в кавички, щото тази република си беше и си е само един голям руски гарнизон. Та за няколко дни се помотах в някакви обезлюдени села. Помирисах барут, видях парчета от човеци, уцелени с мина. После ги сънувах много време, разбира се. Но за късмет срещнах един мъдър човек, който ми обясни всичко. И него, като дядо ми, бяха изскубнали от делника. Той бил криминален полицай. Ченге. И понеже Молдова си нямаше тогава още армия, всеки молдовец, който беше държал някакво пушкало в ръцете, го пращаха на фронта. Та този офицер си имаше мечта: да се върне в Кишинев и да си лови престъпниците. Не е ли все същото, го попитах – и те стрелят по тебе, и “онези” стрелят по тебе? Отговорът му беше готов. Беше го премислял, докато е клечал в окопа. Каза ми: на фронта свикваш да гледаш на човеците през мерника. И … който изпревари. Няма добри. Няма лоши. А в “цивилния” живот дори престъпникът си знае мястото. Надявам се, че и досега това ченге си лови лошите и е отвикнало да гледа на хората през мушката…

И сега – за Афганистан. Не вярвам да казват на нашите войници, че са окупационен корпус. Защото те не окупират, нали? Само пазят някакви “обекти” – летище ли било, нещо друго ли било… От кого? Ами от “другите”, които стрелят по тях. Хай да му се невидяло и работата. Че защо просто не се върнете в България, момчета? Тук няма никой да стреля по вас. Някак си не ми се вписва в понятията мирната външна политика на България и войниците, които я пазят някъде в Афганистан. Обаче не ме слушайте. Аз май съм пацифист и просто така си приказвам. Само дето напоследък все повече чета, чувам и вярвам, че прабългарският ни корен е оттам – от северните части на Афганистан. А да извадиш оръжие срещу корените си е най-малкото кощунствено. Дядо ми, лека му пръст, беше окупирал чужди територии. И беше наясно с това. Не завиждам обаче на днешните войничета. Може би след време ще разберат, че са окупирали прародината си. Но дали ще могат да си го обяснят? И какво ще разправят на внуците си? Мдааа, не е лесно да си български войник в днешно време, нали?

Автор:

Михаил Апостолов

(Visited 239 times, 1 visits today)

3 thoughts on “Какво е българският войник в Афганистан? Окупатор, разбира се

  1. Поздрави за Г-н Апостолов!Статията ви е чудесна.Но това е животът-големите забъркват кашите,а обикнивените хора,страдат и пишат с кръвта си историята.

  2. Значи дядо ти бил окупатор в БЪЛГАРСКО БЕЛОМОРИЕ И БЪЛГАРСКО ПОМОРАВИЕ И ПОНИШАВИЕ, които обаче били чужди територии?! А Афганистан бил прабългарската ни прародина? Беломорието и Западните български земи – чужди, а Афганистан – българска прародина. Пич, ти не си наред, честно, а ако си наред, си национален предател. В БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ ИМА НИШКА И НИШАВСКА ЕПАРХИЯ, А БЕЛОМОРИЕТО БЕШЕ БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ ОТ 1912Г. ДО 1919Г. НАУЧИ СИ ИСТОРИЯТА И ТОГАВА ПИШИ ГЛУПОСТИ !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *