Тибетски монаси вдигат тежки камъни в небето само чрез звуци

В преданията на много народи се разказва по какъв начин са били издигнати невероятните циклопски строежи – като се започне от пирамидите в Египет и Латинска Америка и се стигне до индийските храмове и други подобни постройки. Ако щете вярвайте, но се оказва, че многотонните каменни блокове по време на строителството…сами се носели по въздуха!

Как са премествани такива огромни блокове, като тези от комплекса Баалбек?

Никой не взема под внимание тези легенди с обяснението, че хората, живели по онези времена, са могли да си фантазират какво ли не. В реалността по-скоро стотици, а може би и хиляди роби са били впрегнати в специални ролки и с викове са придвижвали каменните блокове към мястото на строителството – понякога на десетки и на стотици километри от каменоломните. На това мнение са повечето от съвременните учени.

Нека допуснем, че египтяните, инките, ацтеките, индусите и другите народи са влачили на свой гръб камъни с тегло пет, десет, сто! и повече тона на разстояние от един до 100 километра.  Но как например строителите на храма в Баалбек – Ливан, смятали да преместят хиляда тонния блок? Този блок или така нареченият Южен камък така и си останал да лежи в каменната кариера на разстояние десет минути пеша до храма. Само че и съвременна техника не е в състояние подобен каменен блок дори да помръдне от мястото му. Как са щели да го преместят – нима също с помощта на лагери, въжета и клинове и подвиквания? По-вероятно е все пак са разчитали на някакви други способи.

В индийското село Шивапур близо до град Пуна – на 200 километра от Мумбай в двора на местния  храм лежи камък с тегло 62,5 килограма. По време на дневна молитва единадесет монаха обкръжават камъка и в импровизиран концерт започват да повтарят името на светеца, в чест на когото е построен храмът. Когато пеенето на определена нота достигне върха на звученето, молещите се повдигат камъка при това – всеки с един пръст. Когато спрат да пеят хората отскачат настрани и каменният блок с грохот се стоварва върху земята.

Възможно е на някои това да не им се види чудо, тъй като на един пръст се пада натоварване от 5,682 килограма и поради тази причина да се направи подобен фокус не е трудно. Тогава обаче пробвайте сами. Четирима студенти, сред които и крехко момиче, решили да проверят. Един от студентите, който тежал 100  килограма, седнал на стол. Останалите се опитали да го повдигнат, пъхайки показалците си под коленете и под мишниците.

Първият опит се провалил. Тогава четиримата за 10-15 секунди поддържали дланите си над главата на седналия мъж и техният охранен приятел мигновено и леко след това бил вдигнат на височината на протегната ръка. Това се оказва толкова неочаквано, че за малко да изпуснат и съборят човека. Този експеримент е направен от студенти в Москва през далечната 1982 г. По онези комунистически времена на никой не му е хрумнало за никакви молитви и песнопения, пояснява сайтът Тайни. А натоварването върху пръста средно е било 12,5 килограма за всеки показалец.

В началото на 1930 година шведският авиоинженер Хенри Келсон наблюдавал как в Тибет издигат храм на височина 400 метра. Камъните с диаметър около метър и половина се довличали с якове до неголяма хоризонтална площадка, разположена на сто метра от скалата. После смъквали камъка в яма, съответстваща на размера на камъка с дълбочина 15 сантиметра. На 63 метра от ямата – инженерът педантично измервал всички разстояния, стояли 19 музиканти, а зад тях – 200 монаха, разположени радиално около камъка по няколко човека на всяка линия. Ъгълът между линиите бил пет градуса. Камъкът бил в центъра на тази конфигурация.

Музикантите имали 13 големи барабана, окачени на дървени напречни греди и обърнати със звучащата си страна към ямата с камъка. Между барабаните на различни места били разположени шест големи метални тръби също насочени към ямата. Около всяка тръба стояли по двама музиканти, духащи в нея последователно. По специална команда целият този оркестър започнал да свири и когато звукът достигнал своят максимум камъкът в ямата започнал да се люлее и изведнъж излетял по парабола право на върха на скалата! По този начин, според разказа на Хенри, монасите изкачвали до строящия се храм пет-шест огромни камъка всеки час.

Какъв е номерът?

Като инженер, при това авиационен, Келсън се опитал да обясни невероятното явление от гледна точка на здравия разум. Хенри прекрасно разбирал, че при изучаването на нещо подобно, е важна и най-малката подробност. Тези, които са свързани с авиацията знаят, че много често именно заради дреболии пилотите и пътниците заплащат с живота си. Келсън направил измервания на всички разстояния – от ямата до скалата, от ямата до музикантите и монасите и т.н. и получил цифри, всичките кратни на числото пи, а също и пропорциите на златното сечение и числото 5,024 – производно на числото пи и златната пропорция.

Камъкът се намирал в центъра на окръжност, образувана от оркестъра и монасите, които изпращали звукови колебания към ямата, която се явява като отражател на тези колебания и пред очите му издигнали камъка на 400 метра височина. Звуците се усилвали плавно – за четири минути или 240 секунди, били достатъчно красиви, а колебанията – хармонични. В резултат се получил този изумителен съзидателен ефект. Именно съзидателен – нали се строял свещен храм!

Камъкът отлетял по парабола. Отначало той се движел практически вертикално – звуковите колебания, отразяващи се от скалата, не позволявали на камъка да се приближава към нея. След това започнал да се отклонява към върха. Близко до скалата стояли по-малко монаси отколкото на линиите-радиуси, колебанията и техните отражения били по-слаби, а към върха тяхното количество рязко спадало и камъкът, следвайки пътя на най-малкото съпротивление точно попадал на мястото на строителството на храма.

Напълно вероятно е по този начин древните строители на пирамидите и другите мегасъоръжения да са премествали тежките каменни блокове на значителни разстояния и големи височини.

Как и защо шведският инженер се оказал в Тибет в началото на 30-те години е неизвестно. Инструментите за измерване на Келсон били прекалено примитивни – ръчен ъгломер, рулетка, и ръчен или джобен часовник – едва ли със секундомер. Честотата на звуковите колебания шведът не могъл по никакъв начин да засече. Но шест тръби, 13 барабана и хор от 200 души би следвало да звучат оглушително, още повече – в планината. Така че своите изводи Келсон все пак е направил. От този момент и той, и всички, които научили за тази история от него, решили, че да се свири и пее все пак е много по-добре, отколкото да влачиш на гърба си камъни по почти отвесната скала.

После  Келсон си спомнил, че ролята на „първа цигулка“ във видяната от него тибетска система на издигане явно играели тръбите. Техният рев бил практически непрекъснат – не случайно на всяка от тях имало по двама тръбачи. Те се сменяли един с друг, за да оправят дъха си. Барабанът и хорът може би създавали някакво подобие на коридор, по който камъкът излетял към върха, същевременно те сякаш го поддържали при смяната на тръбачите. Съгласуваните действия на тръбите, барабаните и хора повече от всичко били нужни в началото за отлепяне на камъка от земята. Отдавна е известно, че най-много усилия са необходими в началото, когато започваш да вдигаш нещо тежко от мястото му. Нататък е по-лесно.

(Visited 1 698 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути:

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>