by 
По отношение на истината хората се делят само на две групи: на такива, които говорят прямо в очите и на такива, които честичко послъгват – понякога дори единствено от любов към „спорта”. Трябва да сме честни: всеки е изпадал в ситуация, когато е просто невъзможно да си докрай открит. Но има и такива индивиди, които просто издрънкват цялата истина в лицето на човек независимо от евентуалните тежки последствия. На другия полюс са патологичните лъжльовци. Поведението на тези два типа хора поразително се отличава от нормалното, което се обяснява с различията в работата и дори – строежа на мозъка, твърдят учените.
Да лъже е свойствено на човека. Това свое умение той е развивал в хода на еволюцията заедно с усъвършенстването на мозъка. Нашите близки роднини – приматите, също умеят да лъжат. Шимпанзетата са в състояние да отклоняват своите съплеменници от вкусната храна, която са намерили, а после да си я излапат самички, докато никой още не е видял. При човека обаче изкуството на лъжата е достигнало истински връх тъй като и умствените му способности са по-големи. Иначе казано – колкото по-голям е мозъкът, толкова по-коварен може да стане неговият притежател.
Това е разбираемо. За да излъжеш качествено трябва да задействаш абстрактното си мислене и езиковите навици, трябва да умееш да подражаваш и да се превъплъщаваш, за да не се издадеш. Изследването на мозъците на „професионални” лъжци, които често използват уменията си за достигане на своите цели, дало интересни резултати. Оказало се, че те имат 22 на сто повече бяло вещество, отговарящо за провеждането на импулсите в мозъка, отколкото при обикновените хора. Но за сметка на това имат 14 на сто по-малко сиво вещество, което контролира импулсите.
Голямото количество бяло вещество позволява по-добре да се владее информацията и думите, като ловко се преплитат, пояснява психиатърът Чарлз Дайк от Йелския университет.
Що се отнася до патологичните лъжльовци засега изследователите не са изработили еднозначна теория, обясняваща тяхното поведение. Според една от версиите те получават своеобразно чувство на удовлетворение докато будалкат околните. Но това не обяснява безбройните ситуации, когато собствените им лъжи им нанасят вреди. Започвайки да говорят неистини те сами се оплитат във „фактите”, но не могат да се спрат. Това може да бъде и следствие от някаква дисфункция на мозъка.
Австралийският психолог Тони Аттвуд смята, че стремежът на човека винаги да говори истината може да е проявление на синдрома на Аспергер в слаба форма – това е един от типовете аутизъм. Човекът до такава степен е праволинеен, че това само му създава проблеми при общуването. Той вярва, че всички околни говорят с него откровено и по тази причина се старае да бъде честен с обкръжаващите го. Такива хора са много беззащитни и често изпитват трудности при общуването.
Според данните от функционалната магнитно-резонансна томография у такива хора се наблюдава намалена активност на префронталната кора на главния мозък, която отговаря за социалните привички. На снимките се вижда, че при тях практически тази област не е задействана за разлика от обикновените хора.
Главната причина за това защо някои хора са склонни да хвърлят истината на принципа ” право куме в очи” Аттвуд нарича невъзможност да се проникне в чувствата на другите. Любителите на истината са доста егоцентрични, те малко се безпокоят от това какви последствия могат да предизвикат техните думи. Често това се прави несъзнателно, а не с цел някой да бъде обиден, наранен или съсипан.
Б.Р. От всичките тези изследвания и заключенията от тях не излиза ли, че истината е по-опасна от лъжата? Или и тук, както в много други сфери на общуването между човеците истината е някъде по средата. И може би най-важният ориентир и за лъжльовците, и за почитателите на истината е, да не вредят – нито на себе си, нито на околните? …
