28/03/2024

Честита Нова година! Не вярвайте, че добрите хора в България са на изчезване!

Моля ви – не се поддавайте на психотероризма от екраните, които ни заливат с гадни новини и с внушения за повсеместна агресия. Не че ги няма. Но не показват какво друго има. А това, другото, е истинско съкровище.

Днес около обяд в подготовка на празника тръгнах с кола да купувам истински, не пещерняшки алкохол. И на една малко необикновена като разположение улица – нещо като завито теобразно кръстовище без знаци, но е очевидно кой е с предимство, точно, когато завивах иззад гърба ми изскочи кола и изненадващо ми превзе дясното платно, към което се бях насочила.

С половин дължина на колата в дясното платно, когато видях черният автомобил да ме изпреварва от дясно на вече тясното останало пространство от платното ми се зави свят. Помислих, че халюцинирам – толкова нереално изглеждаше. Но добре че инстинктите са по-силни от разума.

Скочих върху спирачките. Спрях на сантиметри от страната на шофьора, преди да го изтряскам. Ако бяхме се ударили – той щеше да е много, много по-пострадал от мен. Пред мен беше цялата предница на колата ми. Пред него само врата и стъкло.

И сега внимавайте:

Човекът – по-възрастен от мен, възрастната, даде заден ход, за да се изравнят прозорците ни, отвори стъклото, аз отворих моето настръхнала в очакване на злъчен скандал и всевъзможни несправедливи обвинения. Но започна следния разговор:

-Извинявай, много извинявай, каза той. – Видях те навреме, но си помислих, че ти ще си отминала докато аз вляза в улицата. Загледах се за малко и виж какво щеше да стане.

Усмихнат, сърдечен.

А аз секунди преди това си помислих, че сега ще ме смелят от бой, защото нали фукливите мъже, твърдят винаги , че от жена шофьор не става. Преди това само бях описала безмълвно една парабола с пръст да му покажа как се движа и че аз съм с предимство.
И се чух да казвам:

-И вие извинявайте!

Нерде Ямбол, нерде Стамбул – аз наистина нямаше за какво да му се извинявам. Изтръгна се изненадващо и за самата мен от устата ми това извинение. Но той направо ме размаза със сърдечната си усмивка. И се чух да казвам още:

-Всички трябва да си отваряме очите.

И знаете ли какво? Пожелахме си весел празник.

Точно преди десет години пък аз предизвиках пътно произшествие тип ламаринена катастрофа. Беше на 11 февруари 2008 г. Първо и надявам се – завинаги да си остане първото и последното ми ПТП . Загледана в една учебна кола, която така караше, че заемаше трите платна едновременно близо до Братската могила в Пловдив и докато изчислявах как да я „издухам“ отнех предимството на един чисто нов лъскав бус. И се кюснахме. Естествено, на буса му нямаше нищо, моето синьо мъниче обаче си го отнесе.

И пак очаквах – както ни учат по телевизията, да си изям боя – този път в известен смисъл заслужено. Фарът от шофьорската ми страна стана на кристали, а предната броня падна на земята, но закачена от едната страна и това пречеше на колата да се движи.

И познайте какво:

Докато чакахме КАТ единият от двамата мъже в буса ми огледа колата, на която двигателят беше невредим, видя положението с бронята и се опита да я закрепи колкото да се довлека безпроблемно до сервиз. Не успя. И тогава забеляза в далечината – ама наистина доста далече, как едни циганки метат съседна улица. Отиде то тях, изкрънка някаква връв или тел и превърза бронята на колата ми много стабилно, за да мога да се придвижа без да ми пречи. През цялото време мълчеше. Не каза къде и защо отива. Мълчеше, когато се върна. Мълчеше и докато връзваше бронята.

Можеха да подхвърлят някоя обидна дума. Не подхвърлиха. Можеше поне да ме гледат свирепо. Не гледаха свирепо. Само единият каза, че на този бус хич не му върви. Преди два дни някакъв мъж се изтряскал с колата си в него.

Съжалявам, че не попитах днешния мъж, който не е забравил какво е справедливост въпреки озъбеното ни време, как се казва.

И тогава изтъпях вероятно от стреса и пак пропуснах да ги попитам тези двамата около 30-годишни мъже как се казват.

И досега съжалявам.

И хайде, всички вие шофьори, с ръка на сърцето кажете: като процент колко са джигитите, с които се разминавате с автомобилите си? Вярно е и това за капката с катран в кацата с мед, но по тези земи очевидно има много, много мед.

Купените книжки, продажните чиновници – те сеят отровното семе по шосетата. Хора, които не знаят български – с решени „безгрешно“ листовки. И шепа грамотни фукльовци, които не знаят какво да правят с живота си. Засега обаче не са мнозинство.

Така че – не вярвайте на това, което ни внушават непрекъснато – страх, агресия, простотия. Не че ги няма, но те в никакъв случай не са определящото по тези земи български.

Автор: Елена Емануилова

Снимката е от интернет

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *