Мразя ви заради Странджа, управници! Като марокански скакалци сте! Откъдето минете – трева не никне! (видео)

За Странджа ме боли сърцето. То и за България ми се плаче. Не, не съм родена там и никой от дедите ми също. Родопчанка съм по произход.

За първи път видях и почувствах Странджа доста късно от гледна точка на краткия човешки живот. Мисля че беше през 2005 г., магистрала до морето нямаше, предната година бях попаднала в ужасно задръстване от Карнобат нататък, когато се караше само на първа скорост, спираш, после пак първа, скорост спираш и така – чак до морето. Тогава някой ми подсказа, че има и друг маршрут през Тополовград, през Странджа планина до Южното Черноморие, което пловдивчани най-много обичат.

И така тръгнахме трима човека по непознатия маршрут. Шофьорите знаят, че в България има много места, на които пътните власти смятат, че водачите на коли си притежават вродено шесто чувство и затова не се чувстват задължени да слагат ясни и точно упътващи табели.

И така – навлизаме вече в Странджа и малко преди Средец има нещо като площад в нищото и от него в дясно – три пътя – също като в приказките.

Но кой да хванеш, като няма табела? То е ясно, че всички слизат към морето, но все пак… Сега не знам как е, но тогава – три разклона – нито една табела.

И както се казва от трите пътя, хванахме най-дългия. Прощавайте, ако ви звучи двусмислено. Но си беше точно така – наистина хванахме най-дългия, най-лошия като настилка и най-безлюдния път. Беше средният от трите.

В началото асфалт. После – бивш асфалт, но не с дупките, с които сме свикнали по родните пътища. А сякаш чудовищно рало беше орало по асфалта. И после се разбра защо – минахме покрай легендарната гранична казарма от соц времената „Звездец“. Тя беше тера инкогнита за преобладаващата част от българите, а по онова време за нея се говореше за нещо като наказателен лагер за провинени военни и легендарно място за герои. Само служилите в нея си знаят каква е истината.

И сега, ето защо ме боли сърцето и защо ми се плаче за Странджа:

Благодаря на Бога, че тогава хванах от трите най-дългия път. Видяхме – бяхме три дами, природа, от която онемяваш. Минахме през една махаличка от няколко къщи. На върха на непоносимата лятна жега, когато в равнината всичко беше прегоряло от горещина, от тревата покрай къщите капеше сок, а зеленото беше ослепително.

Гъстата дъбова гора с изненадващо тънки и източени към небето стволчета беше такова кече, като направен нарочно жив плет. Надвисваше така плътно над пътя, че в една отсечка от стотина метра дължина се наложи да включа фарове по пладне, за да виждам накъде карам. Никога преди не беше ми се налагало да го правя, никога след това не ми се е налагало.

Беше магнетично! Беше неосквернено! А върха на наградата за шофирането на разбития като лунен пейзаж път беше, когато костенурка с топлобежов гръб на корубата пресече по съвършен перпендикуляр пътя на колата ми.

Изумлението беше пълно, защото тя беше изпружила четирите си крака и къщичката й стърчеше неестествено високо над пътя, не така, както сме свикнали да се клатушкат по документалните филми. И беше удивително бърза, докато пресичаше шосето.

Не минаха и 2-3 км още една костенурка точно по същия начин – по абсолютно очертан перпендикуляр пресече точно по същия начин пътя ни – изпънала крака, които толкова чевръсто ги местеше, че ти се струва, че сънуваш, защото някак не прилягат на коя да е костенурка.

Накрая този таен и забранен по соцвремената път неестествено рязко с много силен наклон слезе на цивилизованото шосе, което следваше черноморския бряг.

Там имаше двама гранични полицаи на пост, които като ни видяха, веднага тръгнаха към нас. Помислих си – нищо нередно не сме направили, нищо не сме нарушили, какво ще искат от нас? А единият от тях просто ни огледа с почуда и каза – „минали сте по възможно най-лошия път“.

Сега, след толкова време, и след това чудовищно унищожаване на Странджа, съм абсолютно сигурна:

Минали сме по най-прекрасния път!

СЕГА ПОГОЛОВНА НЕЗАКОННА СЕЧ УНИЩОЖАВА ВСИЧКО ТОВА! И НЕ САМО В СТРАНДЖА! – вижте подробности тук.

По принцип и на тази възраст вече се опитвам да не си позволявам грозни чувства, защото знам, че дори, когато са абсолютно справедливи, те разяждат душата на човека отвътре. Но сега не мога да се стърпя:

Мразя ви, алчни задници такива, които живеете сякаш не сте хора, а марокански скакалци! Откъдето минат тези насекоми – трева не никне! Вие сте като тях!

Природата на България е парченце от небесния рай. Ще бъдете съдени са престъпления срещу човечеството, за това, което става с българските планини, с българската природа. Не сега. Но със сигурност!

Никога няма да ви простя управници – червени, сини, гербави, пембяни, които всеки божи ден ни показвате, че престъпниците са по-силни от една цяла държава с милиарден бюджет.

Защото иначе не сте поискали, не сте спрели погрома над българската природа, над България.

Ама как да го направят алчните и некадърни задници, които от десетилетия са възседнали държавата!

Автор: Елена Емануилова

https://youtu.be/8RSKswWg8fY

(Visited 455 times, 1 visits today)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути:

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>