by Има нещо знаково и знаменателно, нещо като символ и метафора на целия Преход и на цялостното постпреходно статукво в това, че връхлитащото ни управление търси трескаво ресурси преди всичко и най-вече из заделяните пари за инвалиди и болни, социално слаби и бедни, нещастни и неудачни хорица, а не в ограничаването на корупцията,
а не във възпирането на контрабандата, а не в оптимизирането на администрацията и спирането на свръхпроизводството на нови и нови структури в нея, и особено не в принуждаването на олигархията да намали своята ненаситна алчност и безпощадна хищност при изсмукването на обществените финанси, не в доказването на законността на придобитото от нея имущество, не в отделянето й от държавата и спасяването по този начин на остатъците от държавност!
Веднага се вижда на кого служи властта у нас, която и да е власт.
Богатият – богат, открадналият – откраднал, спечелилият – спечелил, победилият – победил, а битите, унижените, злощастните и слабите – за тях говори продължението на въпросната поговорка.
Знам, че звучи малко сиромахомилско, но понеже социалният президент Първанов през първия мандат нямаше секретари по здравеопазването и образованието (но имаше трима външнополитически секретари, плюс един по националната отбрана, още един по военната сигурност и моя милост по националната сигурност), то в неговата администрация национална сигурност бе всичко, с което никой друг не искаше да се занимава. И затова се занимавах аз – онкоболни, хора с увреждания, бедни, болни и нещастни човешки същества. И знам как живеят те. Затова всичко в мен се обръща, когато разбирам, че отново те са виновниците за продъдените бюджети и сметките без кръчмар на властта. Само те и никой друг.
А най-вече не е виновна олигархията. И никога няма да се посегне на горните 6% от обществото ни – само 6% или цели 6%, които останалите 94% хрантутим. Защото така ни се пада…