by Това не е нито притча, нито поучителна приказка за деца. Случи ми се. И май ще остане един от най-красивите ми спомени от това лято, а и въобще.
Прозорецът на една от стаите на къщата ми е разположен така, че отразява планината отсреща. И не просто я отразява – образува се една перспектива и илюзорно впечатление за километрично разстояние. Това виждат моите очи, но очевидно същото виждат и птичките. И се полъгват.
За трите години, откакто живея в тази къща – с голяма скорост в стъклото са се удряли поне десетина птички – най-често лястовички и врабчета. Каква болка изпитват – само те си знаят. Пробвала съм какво ли не – да държа пуснати щторите и разни други неща – не, оптичната илюзия си остава.
И ето на върха на това лято – поредният удар в стъклото. Беше лястовичка. Досега птичките се умълчаваха за минутка, разтръскваха глава и намираха сили да отлетят. Този път обаче не се получи. Лястовичето падна на перваза, а той вече беше яко обрасъл с каскадни мушката и се оплете.
Отворих прозореца и точно преди да му помогна да отлети то полетя и влезе в стаята, защото нали виждаше всъщност небе и Родопите на стъклото.
Лесно я улових, тя едва хвърчеше след този удар. Виждаше се какъв ужас изпитва. Направих с пръсти хралупа, за да не я пристискам, отидох до друг прозорец, през тези кратки мигове й говорих нежно и успокоително като на човек – не се бой, сега ще литнеш и т.н.
До тук нищо особено, нали? Вероятно мнозина са правили същото при подобни обстоятелства десетки пъти в живота си.
Но историята не свършва дотук. След около седмица, седмица и половина се клатушках по напечения тротоар към къщи. И изведнъж една лястовичка се приближи към мен откъм гърба ми, погали ме с цяло крило по дясното рамо, мина на милиметри край ухото ми и отлетя. Чух за секунда дори приглушеното свистене на въздуха от движението на крилата.
Бях толкова изненадана. Всеки, който е наблюдавал градските лястовички знае колко са предпазливи. Дори не се прибират в гнездото си ако наблизо има човек, даже и да го познават, щом не се е отдалечил достатъчно.
А какви умели авиатори са лястовиците – такова нещо – да докоснат с крило човек, не може да им се случи неволно. Още повече – не нося стъкло на гърба си, че да създавам оптични илюзии.
Трябваше ми само една минута, за да осъзная, че това не е заблудено птиче. Това е Онази лястовичка.
Живи и здрави да сме – дано да е прелетяла успешно хилядите километри на юг, другото лято ще я чакам.
Ето заради това и поради куп подобни случки много се изкефих на приетия от Нова Зеландия закон, който признава животните за разумни същества.
Нека не се лъжем – това повечето от нас си го знаем на съзнателно или подсъзнателно ниво. И затова много се срамувам, че съм месоядна – това, което от години правя за свое що-годе оправдание е, да моля за прошка животното, чието месо се стягам да сготвя. Имам един несполучлив опит за вегетарианство, който продължи три години. Но анемията, с която се сдобих, ме отказа.
Автор: Елена Емануилова