by Да не си помислите само, че тогавашна България е била в по-малки финансови обвързаности с Русия? Нищо подобно. Потвърждение за което е самата цена, която плащаме за освободителната война. България поема своята част от дълга на Османската империя, като се задължава да плаща на Русия по 4 020 млн. френски франка годишно за период от 75 години (сумата е колосална, а срокът на погасяване, без лихвите, се простира почти до падането на комунизма – до 1983 г.).
––––––––––––
Денят на Независимостта би трябвало да е най-важният ден за една нация, защото самото му подценяване е вече симптом, че нещо не е наред. Преди време, по повод на друг 22 септември, попитах следното:
Защо усещането за независимост, за Независимостта като цяло, липсва у нас, защо ни убягва? Защо другаде в Европа – била тя Източна или Централна, не само на Запад – това усещане е различно? Защо историческият размисъл се изразява в друга политическа култура, а от нея избуява различна политика?
Сега, връщайки се към деня на Независимостта, ми се иска да допълня: Независимостта е не само суверенитетът над дадена територия, който населението упражнява. Тя се корени в общото себеосъзнаване на споделената свобода, която предхожда и прави възможен този териториален суверенитет. Или, ако искате, в чувството за съпринадлежност, върху което се основава достойнството на един народ, територията на неговия дух.
И обратното, щом този усет за духовен суверенитет, за съпринадлежност към една нация по една или друга причина изчезне, тогава и териториалният суверенитет се формализира. Тогава стават обясними и чужди претенции, като тези от страна на Русия, че не сме друго освен „земя за продан“. И най-лошото е, че никак не са малко сънародниците ни, готови сами да склонят глава на Изток, та пак да им надянат хомота.
Не е ли това унизително? Какво да говорим А факт ли е? И още как.
Що тогава да сторим? Да вземем да пишем прокламации като Захарий Стоянов: Братия! С нашето мило отечество днес става пазарлъкХора чужденци и наши са се заели да ни поробят. За голяма жалост, че тия чужденци не са друга вяра и народност, но агентите, дипломатите и консулите на нашата освободителка Русия. Те кръстосват отечеството ни, мъчат се да уверят населението, че робството е прогрес, свободата е нещастие, тиранството е народно благо! (22 септември 1886 г.).
Простете, ама нали това е от друго време 130 години все пак са изминали, откакто Руската империя е искала да глътне новоосвободената българска държава.
Ала нима погледът към заглавията в която и да е българска медия днес не е стъписващ: „Русия ни взима 1,2 млрд. за Белене“; „НЕК трупа огромни лихви към руснаците, енергетиката под заплаха“; „Кой е руският депутат Пьотър Толстой, който се закани да купи България?“; „Руска медия: 80 % от имотите от Балчик до Созопол са руски“ и т.н.
И пак се връщам към територията. Преминаването на половината българско Черноморие крайбрежие в руски ръце е свършен факт, ала спомнете си как вървеше дебатът.
Всеки път, щом някой се осмелеше да бие тревога, да обърне внимание, че огромна по размера си недвижима собственост (и съответната територия) се придобива от чужди граждани, които при това не са членове на ЕС, върху него се изливаше кална вълна от ненавист и омерзение с твърденията:
– отношенията ни с Русия са специални;
– Русия ни е освободила (веднъж или два пъти – в зависимост от интерпретациите) или пак ще ни освободи (според други);
България и Русия са единна духовна общност, връзката ни е кръвна, верова и каква ли не още;
Накратко, както казва кандидат-вицепрезидентът Радослав Петров-Шишарката: „Ние без руснаци не можем“, допълнен още по-дълбокомислено от дупнишката си застъпничка Сашка Васева: „нали то си изконно наше – да обичаме руския народ“.
Ето как се стигна и до сегашното положение. До всичко онова, което глуповатата реплика на един руски проправителствен депутат и доскорошен пропагандист на Путин, на когото не си струва дори да споменаваме името, направи очевидно и за слепците.
Ние сме във верига от енергийни и финансови обвързаности с Русия, която няма как да не се тълкува като своего рода зависимост. Как тогава въпросът за Независимостта да не се поставя с пълна сила?
Прави впечатление, че след скандалната реплика на руския депутат българските политици изпървом се смълчаха. Пръв реагира външният министър Даниел Митов в профила си във Фейсбук. Едва по-сетне дойдоха изявления от парламентарно представените сили, а БСП и неговият кандидат-президент, „българофилът-генерал“, продължиха гузно да си мълчат. Докато Корнелия Нинова не изригна в парламента и не обвини всички във всичко, заявявайте, че те и техният кандидат първи били реагирали.
Не съм чул. Потърсих информация в сайта им, но не намерих нищо. Виж, червени знамена и лозунги, свързани с Русия от местността „Копривките“, има доволно много. Дали тъкмо такива „нашенци“ не е имал предвид по-горе Захари Стоянов
Затова и Независимостта като въпрос става все по-актуален. Защото и зависимостите ни са повече от ясни.
Както впрочем е било и някога: обявяването на българската Независимост е усложнявало отношенията ни с Османската империя – загуба на пазари, земи, разделяне на семейства, накърняване на лични интереси.
И все пак това не пречи на правителството на Александър Малинов да намери сгодния случай, за да обяви нашата Независимост. Имало ли е несъгласни с този акт? Имало е, разбира се. И кой по-точно? Отново Русия.
Тогавашният финансов министър Иван Салабашев свидетелства в спомените си, че руският представител в София Сементовски-Курило „енергически протестирал против намерението ни“. Не и не. Въпросът за българската Независимост изобщо не трябвало да се повдига или в най-добрия случай можел да се отложи до Гергьовден 1909 г.
„Ала всички ние – пише Иван Салабашев – бяхме убедени, че ако изпуснем този изгоден момент, надали щеше да има вече България подобни сгодни обстоятелства за провъзгласяване на независимостта си. Руското обещание очевидно беше само едно залъгване“.
Да не си помислите само, че тогавашна България е била в по-малки финансови обвързаности с Русия? Нищо подобно. Потвърждение за което е самата цена, която плащаме за освободителната война. България поема своята част от дълга на Османската империя, като се задължава да плаща на Русия по 4 020 млн. френски франка годишно за период от 75 години (сумата е колосална, а срокът на погасяване, без лихвите, се простира почти до падането на комунизма – до 1983 г.).
Актът е бил извършен обаче със съответното самочувствие, изисквало го е чувството за национално достойнство. Без оглед на „ретроградния Меркурий“.
Последното не е шега. По принцип правителството на Александър Малинов трябвало да обяви Независимостта още на 21 септември 1908 г. – датата на която на френския президент Фалиер би трябвало да бъде връчено писмото на Франц-Йосиф II, че Австро-Унгария ще анексира Босна и Херцеговина. Идеята била България да не е първата, която ще наруши клаузите на Берлинския конгрес и така нашата независимост да дойде след действието на една от великите по онова време сили.
Ала суеверието на Фердинанд и тук си казва думата. Монархът заявява, че понеделник (22 септември) бил по-хубав ден за започване на сериозна работа, отколкото неделният ден. Нумерологически 2+2 била по-добра комбинация от 2+1, а и на 22-ия ден от този месец в световната история вече се било случвало събитие, увенчало се с бляскав успех (така и никой не разбрал кое е то).
Ето как с такт, решителност, дори със суеверия, България разкъсва дотогавашните си зависимости.
И тя обявява своята Независимост, която днес някои са готови да продадат на парче, а други са склонни да купят с неизменна охота.
Автор: Тони Николов, портал Култура