by „Аз не съм Шарли. Аз съм Ахмед.“ Това написа в блога си една французойка само ден след кървавата драма в Париж. Да изречеш „Не съм Шарли“, когато отвсякъде скандират точно обратното, е истинско предизвикателство срещу стереотипите на колективното мислене. За щастие французойката не е бяла врана. Хората, които мислят като нея, стават все повече, макар че „Аз съм Ахмед“ изобщо не е популярно колкото „Аз съм Шарли“.
Името на полицая, който бе застрелян на улицата, докато охраняваше редакцията на „Шарли Ебдо“, трудно се откриваше сред морето от лозунги на неделния парижки поход. А за четиримата заложници, които загинаха в еврейския магазин „Кашер“, вече почти не се говори. Защо? Защото не бяха прочути като карикатуристите на „Шарли Ебдо“ или защото са жертви на случайността – както Ахмед Мерабе, който стана мишена поради естеството на служебните си полицейски задължения. Или защото имената на всички тях не са френски, а арабски и еврейски?!
На 7 януари кървава баня имаше не само в Париж. Камикадзе се взриви с кола бомба в йеменската столица Сана. Жертвите бяха в пъти повече – загинаха близо 50 мъже, които се бяха събрали, за да се запишат в полицейска школа. Петдесет потенциални блюстители на реда срещу същия радикален ислям, който дръпна спусъка на автоматите във френската столица. За тяхната смърт нямаше световен отзвук.
Светът все така мълчи
и за онези стотици обезглавявани
разстрелвани, разпъвани на кръст, изгаряни в Близкия изток и Африка. И те са жертви на същия радикален ислям, който не различава християни от мюсюлмани, вярващи от атеисти.
Помните ли и името на българския гражданин, който загина при атентата на Бургаското летище през 2012 г.? Казваше се Мустафа Кьосов, 36-годишен от Якорудско. Беше отишъл да прехранва семейството си като шофьор на туристически автобус. Но никой у нас солидарно не заяви: „Аз съм Мустафа.“ Днешните родни „шарли“-та тогава нямаше на кого да подражават. А и Мустафа също не бе знаменитост. Макар и наш сънародник, трудно го разпознахме като „наш“. Беше мюсюлманин.
С „Аз съм Шарли“ ние не само се солидаризирахме срещу терора. Запяхме в хора на световното лицемерие, което става чувствително единствено когато жертва на атентат се окажат „нашите“. Реагира само когато терорът нахълта в уютния му оазис и застраши живота му? Онези, които избиват извън нашия оазис, не са „наши“. Не са граждани на САЩ или Европейския съюз. Истинско племенно мислене през ХХI век. Затова площадите на Стария континент и отвъд Океана не са сцена на солидарност, която да принуди световните лидери да изпратят в небитието и главорезите от т.нар. Ислямска държава, и „колегите“ им от „Боко харам“ в Нигерия.
Гражданските общества на свободомислещата ни цивилизация очевидно са в
плен на геополитическите интереси
на своите правителства. Те задават параметрите на свободата, равенството и братството, оправдават всяко лицемерие. В контекста на тази логика съвсем на място си беше турският премиер Давутоглу, чието правителство отказа помощ на сирийските кюрди в Кобане, а преди седмици арестува 30 опозиционно настроени журналисти и продуценти. Сега обаче уверено крачеше в Париж, „защитавайки“ общочовешките ценности и свободата на словото.
Разстрелите в редакцията на „Шарли Ебдо“ изведнъж накараха света да забрави скандалния стил на изданието. Превърнаха го в свещената крава на правото свободно да се изразяваш – без задръжки. Което означава също предизвикателно, нагло, агресивно. Право да се гавриш с всичко и всеки. Да профанираш дори свещеното. Това ли е нашата цивилизация?
Богородица с физиономия на ухилена орангутанка ражда подобно на нея отроче под заглавие: „Истинската история на малкия Иисус. Детството преди евангелските апокрифи и други текстове“; Христос в ролята на умел фокусник изважда бяло зайче от шапка: „Следващата седмица ще ви направя едно ударно Възкресение“; Разпънатият Спасител се покланя пред публика между двама актьори в барокови костюми: „Театърът е като Библията. Шикозно е.“ Това е само част от антихристиянския сарказъм на „Шарли Ебдо“. Антиислямският е не по-малко кощунствен. В свръхсекуларизираните общества това очевидно няма значение. Даже минава за шикозен артистизъм. Правото да се гавриш със светините се оказва по-голяма ценност от правото на този, който ги почита.
„Брутален ефрейторски хумор“
Така оцени творбите на „Шарли Ебдо“ френският преводач и писател Никита Кривошеин, потомък на белоемигранти. В гаврата със свещеното няма нито шик, нито финес, какъвто подобава на претендиращия за гениалност сарказъм. „Шарли Ебдо“ е само един от примерите. Братята Куаши едва ли предполагат, че със своето престъпно деяние превърнаха пошлостта в мъченица и в еталон за подражание.
Достойнството на живота отрича бизнес със смъртта. А точно това е на път да се случи със „Шарли Ебдо“ – изданието, което беше пред фалит, сега ще спечели милиони от разстрела на своите автори. Връх на цивилизованото лицемерие, нали? То оправдава и идеята на опечалените близки разстреляните карикатуристи да бъдат погребани в Пантеона като национални герои до гроба на Волтер. Забележете. Не всички жертви – само карикатуристите! Вярно, великият мислител на Просвещението е съчинил антихристиянския памфлет „Орлеанската дева“, но и е казал: „Макар да не съм съгласен с вас, аз съм готов да умра, за да защитя правото ви да говорите това, което мислите.“ Не личи в „Шарли Ебдо“ да са изповядвали тази максима. Поне не във втората ? част. Тогава?
Днешният образ на Волтеровата идея
е полицаят с мюсюлмански произход, който загина, докато пазеше сигурността на тези, които брутално осмиваха ислямската идентичност. Така че мястото до Волтер е за Ахмед. Но никой във Франция не го предлага. Стандартите на мултикултуралността очевидно не го предвиждат?!
„На Шарли се подигравам. Предпочитам Шарли да беше умрял, а хората да са живи.“ Така разсъждава французойката, която имаше куража да напише „Не съм Шарли!“. Визира не авторите на изданието, а разпуснатостта и безотговорността на цивилизацията, която то олицетворява. Позицията е непопулярна, но много ценна. Безграничната свобода на словото, за чийто символ издигнаха „Шарли Ебдо“, предполага унищожаване на всички табута. Ерго, защо тогава да няма и комикси с детска порнография, например. Как? Та това е под дъното на всякаква разюзданост! Очевидно и в най-безграничната свобода все пак има ограничения. Но те не важат, когато рисуваш в групов секс Бог Отец, Сина Божий и Светия дух или пророка Мохамед, дибидюс гол с петолъчка на ануса: „Изгрява нова звезда!“
Касапницата в Париж е чудовищен акт, за който няма оправдание. Щом сме убедени в това, трябва да осъзнаем, че няма оправдание и за гаврата без мярка с ценностите на другия.
Всеки мюсюлманин знае, че ислямът оправдава екзекуцията на онези, които поругават вярата и пророка Мохамед. Шансът е, че огромната част от тях не приемат крайните религиозни постулати и не прилагат Корана като екстремисти. Което не оправдава експериментирането с тяхната поносимост срещу разюзданата антиислямска сатира, заличаваща разликата между свещените мюсюлмански персонажи и джихадистите. Достойно го демонстрираха мароканците – поднесоха съболезнования на Франция, но отказаха да шестват солидарно – заради „богохулните карикатури на Пророка“.
Всички европейци трябва да проумеем какво точно ни показа
кървавият урок от 7 януари
Не поради паническия страх от настъплението на радикалния ислям, а в името на ценностите, които отстояваме. „Свобода, равенство и братство“ означава и съобразяване с чувствата на другия. Не провокиране до пренатягане. Ако сме цивилизовани, трябва да признаем, че прекаленото ни свободомислие прекрачи недопустими граници. Така както призна и бившият френски премиер Доминик дьо Вилпен: „Ислямската държава“ и нарастването на екстремизма са „уродливото дете“ на арогантната и хаотична политика на Запада.
Както все по-отчетливо се говори, че трябва да се криминализира участието на европейски граждани в джихадистки групировки, така е редно секуларна Европа да помисли и за законодателни ограничения срещу агресивния атеизъм. Че и той може да причини страшни кръвопролития, макар да използва като оръжие само моливи.