by 
Печката на макс. Народът ври и кипи в тенджера под налягане. На съседния котлон политиците се пържат в тиган с незалепващо покритие.
Така е било винаги – ястията на избирателите и избираните къкрят в отделни съдове. Този път обаче прекипяха. В такива ситуации се намалява електричеството. „С 8 процента добре ли е?” – пита министър-председателят. Няколко часа по-късно става ясно, че трябва да се намали друг ток – оня, който е нажежил печката до пожар. Изключват щепсела – оставка. И сега? Какво ядене да си сготвим оттук нататък – има ли кой да каже?
Няколко дни преди да се случи всичко това, оставка подаде папа Бенедикт ХVІ. Събитието е необичайно. Тълкуването му изисква дълбоки залежи от знание и духовна бистрота. Негов тълкувател за България става Теодора. Теодора е известна с това, че е известна. Общува с извънземното Унилсън от планетата Ванфим и със Силвио Берлускони. Тя обяснява от екрана на национална телевизия в сериозно публицистично предаване, че папата бил човек с фина душа и че “тайният живот на католическата църква се отрази сериозно на здравословното му състояние.”
Всичко това минава за нормално от години. У нас по сложните въпроси се произнасят личности или силиконово оформени, или спортно развити от главата надолу. Няколко дни по-късно обаче България крещи „Оставка!” Децата, които през 1989 година митингуващите носеха на раменете си, за да дойде времето на приватизацията, сега излязоха с бебешки колички, в които бяха собствените им деца, за да подкрепят протести в името на национализация. Какво се случва, защо се случва, за добро или за лошо се случва – няма кой да каже и няма кой да чуе.
Къде са пророците, мъдреците, интелектуалците ни, къде са старейшините на отчаяния (на)род? Все пак трябва да се хванем за нещо, което да ни издърпа? Човек? Няма наоколо такъв човек. Тогава – дата! На 19 февруари всяка година на бесилото увисва единственият български авторитет. „Искаме чиста и свята република!” – крещи една от протестиращите. На плакатите: „Народе????” Пак като тогава, когато го е написал Левски,
Въпросителните пред нас са повече от удивителните
Никакво доверие – в нищо, в никого. Ние сме неверници, предвождани от Апостол.
Голямата криза на България днес не може да бъде осчетоводена в цифри и проценти. Можем да направим разбор на фактура за ток, можем да изчисляваме откраднато и незаконно придобито, можем да мерим километрите на построените магистрали, можем да сравняваме българска пенсия със заплата на шеф на ЕРП, но не можем да измерим най-големите загуби. Електромери за доверието няма. България е едновременно разбунтувана и парализирана от пълна липса на доверие – ние не просто знаем в кого не вярваме, ние знаем, че вече в никого не вярваме. Това е голямата разлика между пълните улици през 1989-а, 1997-а и днес.
И тогава хората излязоха по площадите, „защото така повече нито искаме, нито можем”. Обаче сред тях имаше имена, които твърдяха, че знаят как трябва да бъде. Сега не е така. Сега всеки с що-годе известно име стои настрана от протестите, защото рискува да се отнесат с него като с наритан контейнер. Какво емблематично име бихте избрали за един случаен, съвсем случаен българин? Иван Петров най-вероятно. Е, водачът в най-протестиращия град Варна се казва Иван Петров. Той е сега и протестиращият, и водачът му – случайният, обикновеният, лъганият и отвратеният българин.
Иван Петров, не нападнатият в гърба предводител на бунта във Варна, а Иван Петров съседът, колегата, съученикът, всеки човек с непоносима сметка за ток и с непоносимост към всичко, което се случа мандат след мандат. Всеки от нас го познава този Иван, всеки от нас е този Иван. Не иска повече този Иван хем да е най-зле, хем да е най-виновен. Взели са му работата и го обвиняват, че не работи. Живее зле, но му казват, че това се дължи на личното му усещане. Както и да е гласувал, все е било неправилно. Децата му са напуснали държавата, защото тук не са намерили мястото си, но той носи генетичната българска вина, че лично ги е обрекъл на тежък гурбет, като не е осигурил живота им. Той е търпящ човек, българин. Не пали от четвърт, чака. Като азбестова пещ е, отвън залостен с огнеупорни плочки, а вътре въглен до въглен. Годините му не минават в търпение, както го обвиняват умниците. Минават в търпеж, има разлика.
Търпението е избор, търпежът е принуда
Всяка принуда в някакъв момент се отхвърля. И улицата се напълни – Иван до Иван до Иван… Сталинизмът не се дължи на Сталин, а на ивановците, които понасят Сталин, по думите на Кончаловски. Е, Иван повече не иска хем да живее в голямата беднота долу и да е виновен за голямото богатство горе.
Този Иван знае, че не иска повече да е така, но не е наясно как трябва да е. Той е видял какво е станало след приватизация и му се струва, че ще е точно обратното след национализация. Точно както през 1989-а протестиращите бяха убедени, че лошотиите на национализацията ще бъдат неутрализирани с хубостите на приватизацията. Чувал е, че всичко трябва да започне на чисто с Велико народно събрание и с нова конституция. Но той помни, че докато Чехия, Полша и Унгария тръгнаха напред от първия си ден през 1989-а, България изгуби цяла година в борба с чл. 1 да съчинява конституция, вместо да подрежда живота си. Агитират го, че 120 души в парламента са много по-добре от 240, обаче той се чуди дали 120 души няма да се сговорят по-лесно срещу него, отколкото 240. Убеждават го, че няма демократичен живот извън партийно представителство в Народното събрание, обаче за него в Народното събрание трябва да е народът, а партиите нямат нищо общо с народа. Всичко това е много сложна материя за редовия българин Иван, той има нужда да чуе какво мислят по тези въпроси хора, на които вярва. Не политици, в никакъв случай политиците. Само хора умни и чисти биха му помогнали, хора нормални, безкористни. Хора прилични. Хора, които няма да го заблуждават или да му се подмазват, защото няма и да очакват да гласува за тях. Наричат се интелектуалци.
Къде са българските интелектуалци
Къде са водачите на нацията в дни, в които се търси посоката? Които са живи и не са заминали в чужбина, са си тук. Какво правят хората на словото, на изкуството? Теди Москов се кара с Азис. Божидар Димитров ухажва черната Златка в телевизионно шоу. Павел Попандов и Калин Сърменов си разиграват драма в Сатирата. Нешка Робева е в нескончаемо съчетание с бухалки с бивша възпитаничка. Археолозите се бият за кости, композиторите са заети с атаки към „Пайнер”, дежурният революционер Слави Трифонов е на война с Евгени Минчев. По-надомните пишат статуси във Фейсбук и броят колко души са ги харесали. Синята партия, която събра най-много интелектуалци през 1989-а, се бори за връщане на тютюнопушенето в заведенията. Ама това ли са българските интелектуалци, ще кажете. А кои?
Кои други извън вече назначените от властта или пърхащите около партии в очакване да бъдат назначени? Остават едната шепа пишещи творци, които са се оттеглили в самотните манастири на своята болест, бедност или разочарование. Стефан Цанев, Антон Дончев, Любомир Левчев, Валери Петров – кога за последен път сте ги виждали на телевизионен екран? Мъдрите думи на Леда Милева и Тодор Колев прозвучаха едва по тъжен информационен повод.
Един от големите недоимъци в България е на истински интелектуалци, такива, които могат да сочат пътя във времена като днешната безпътица. Кратките мирни периоди в българската история са били винаги недостатъчни за спокойното натрупване на знание в поне две поколения интелектуалци от едно коляно. Или бащата, или синът са падали жертва на поредната неука власт. Затова българският интелектуалец го влече чиновничеството. Той не разчита на наследство, разчита на щат. Неговият духовен авторитет идва със служба. У нас механизмът за сортиране на моженето и неможенето не работи. Тук всеки енергичен посредственик може да натрие носа на кадърния. Затова българските интелектуалци се стремят към признание с назначаване на висок пост, уж все в името на това глупавият да зависи от умния. Преди това обаче умният трябва да стане лоялен, послушен, обслужващ. И се превръща в началник, но вече не е авторитет.
И ето ни – с узрял гняв, но не и със зрелост на гнева. Обединени единствено от отвращението и от нищо друго, камо ли от някаква обща представа как да си устроим бъдещите години, така че да не приличат на отминалите. Някак заедно, но никак солидарни.
Здрави сили без здрав разум. Колко от хората на улицата са чели дебелите книги, в които пише, че когато един народ е стигнал дотам, че всеки да се спасява сам и кой както може, то най-вероятният начин да се изобрази единство е през национализма. Включително и оня национализъм, който в началото изглежда патетично-справедлив, а после става опасен за всички освен за фюрера, дучето, каудильото. Въстанието, вдигнато срещу монополите, победи и изправи победителите пред
далеч по-трудни за отместване монополи
като Ахмед Доган, Сергей Станишев, Бойко Борисов, Иван Костов и останалите водачи и преследвачи на демокрацията през последните 23 години. Ще могат ли точно те да убедят гневните хора, че нормалното устройство на държавата минава единствено и само през партиите? Едва ли, каквото можаха да направят за обезценяването на партиите, те вече го направиха. Нечии други гласове трябва да поемат освестяването сега. Останаха ли такива след всички усилия да бъдат унищожени, омърсени или просто купени.
Кой, кой да ни каже? Тодор Колев го няма даже.
Сп. „Тема“
