Николай Слатински: Управлява ни потресаваща некомпетентност

Нямам колебания и задръжки да кажа: Управлява ни потресаваща некомпетентност, страната е в плен на власт, в която поне две трети от хората на всички нива – от премиер, през министри и заместник-министри, председатели на агенции, ръководители на дирекции, началници на отдели, до областни управители – са любители, аматьори, дилетанти, а една част от тях са направо неуки, необразовани и неграмотни.

Изтласкването на умните и талантливите, знаещите и можещите, трудолюбивите и почтените хора от администрациите; тоталните политически чистки; шур-обаджаначеството, местничеството и протежирането; непотизмът, връзкарството и любовчийството през тези 22 години прогониха почти всичко полезно и кадърно, останаха тук-там единици, добре, нека са десетки, експерти, натикани в миша дупка и в най-тъмното място на кучето – постоянно мачкани, обиждани, малтретирани, превърнати в нестинарки, подскачащи трескаво и стресирано при всяко завъртане на изборната рулетка.

Вината на сегашната власт е, че ликвидира окончателно каквито и да било, дори формални критерии, като дипломи, за заемане на дадена позиция или пост. А и много от дипломите, на които тя лицемерно се доверява, са фалшиви – или de facto (от псевдо-университети, които имитират образователен процес, а всъщност са черни кутии, на чийто вход са парите на студентите, а на изхода са дипломите, не отговарящи на никакви научни и образователни стандарти), а de jure – феноменът на калиинките.

Така нарастващото количество бездарници в администрацията премина при това правителство в ново качество, по-скоро в злокачествено образование, което деградира с всеки изминат ден управлението и то се свежда все повече до стихийни, хаотични и опасни импровизации, имитации, симулации – без стратегия, без идея, без мисъл, без отговорност, т.е. става колективна безотговорност, опакована с агресивен, отвратителен Пи-Ар на принципа „ЛЪжи, та м?жи и з?жми да те л?жем!”…

Тук ми се иска да поразсъждавам не над ставащото – то е грозно, нелепо, директно застрашаващо демократизацията, европеизацията, модернизацията и националната сигурност на България. Иска ми се да си поблъскам главата над причините за ставащото. И по-точно над една от причините, заедно с търсенето на възможен изход от последиците, които тази причина поражда.

Става въпрос за все същото, за което многократно съм писал – ЗА КРИЗАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА. Само, че сега ми се иска да пречупя този проблем през призмата на двата свързани помежду си въпроса: КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? И КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

Преди да изпадне в криза, Демокрацията намираше доста добре оптимални отговори на тези два въпроса, дори не ги отделяше един от друг, те бяха взаимно свързани, взаимно преплетени, взаимно зависими. Тя казваше, че трябва да управлява ТОЗИ, КОМУТО ЧРЕЗ МНОЗИНСТВОТО ОТ ИЗБИРАТЕЛИТЕ СЕ ДАВА МАНДАТ ЗА УПРАВЛЕНИЕ. И заедно с това тя казваше, че този, комуто тя възлага управлението, ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА ДОБРЕ, а ако не управлява добре, при следващите избори той биваше сменен.

Благодарение на този ПОЧТИ ПЕРФЕКТНО РАБОТЕЩ МЕХАНИЗЪМ, Демокрацията осигури на Запада (САЩ и Западна Европа) поне три десетилетия уникално икономическо, политическо, военно и социално развитие, издигна го на висотата на световен лидер и му позволи да се разправи безпощадно и без право на обжалване с единствения си антагонистичен конкурент – Съветската система от социалистически държави.

С навлизането на Демокрацията в криза, този ПОЧТИ ПЕРФЕКТНО РАБОТЕЩ МЕХАНИЗЪМ започна да засича, да дава дефекти, да поражда центробежни сили, да се тресе. И докато в САЩ и Западна Европа има все още сериозни „заглушители” и „амортисьори”, които да поглъщат и гасят част от неефективното, самоизяждащо се функциониране на Демокрацията, то в някои от страните в Преход нещата започнаха да се израждат и да придобиват уродлив, противен, направо гаден вид.

Достатъчно е само да вземем последната потресаваща наглост на властта, която превозва с един от символите на държавността – правителствено-президентския самолет – ритни-топковци-аматьори, чалгаджии във футбола, любители в спорта, дилетанти откъдето и да ги погледнеш, жалки илюстрации на моралното падение на демокрацията и властта, ояждаща се без пардонно до потичане на лигите и така – в правителствено-президентския самолет! – оригваща се от удоволствие, че си има държава и си прави с нея каквото си поиска..

Демокрацията, особено в страни като нашата, вече не е ПОЧТИ ПЕРФЕКТНО РАБОТЕЩ МЕХАНИЗЪМ, който намира най-верните, правилните и точните отговори на двата въпроса: КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА? За да се поясня, нека първо да кажа няколко думи за самата същност на функционирането на Демокрацията.

Демокрацията, като процедура, е много проста и твърде елементарна формула за вземане на решения – прави са тези, които са повече. А тези, които са повече практически никога не са били прави. Слава Богу, че всички жизнено важни проблеми на човешкото битие и съзнание не са решавани през вековете с просто мнозинство, а са се раждали в главите на отделни хора и с цената на много саможертви и жертви са си пробивали път – често, въпреки мнението на мнозинството.

Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото при израждането й във формална процедура, Демокрацията е въвела за оптимизирането си поне ЧЕТИРИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОВИЯ: (1) тези, които са прави, т.е. които са повече, да са колкото се може повече. (2) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано. (3) тези, които са прави, т.е. които са повече, да зачитат и да се вслушват в мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество. (4) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеко-ненавистнически и други подобни мнения да могат да влияят на вземането на решения.

Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, само-оптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление). И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения.

През последните две десетилетия след падането на Берлинската стена обаче, Демокрацията все по-лекомислено се отказваше от четирите допълнителни условия, постепенно започна да се изражда във формална процедура и така се превръщаше в основната заплаха за самата себе си. С отказа си от първото и второто от тези четири допълнителни условия, Демокрацията започна да взема решенията си с все по-малък процент граждани от обществото и допусна решенията да са резултат от ирационални, зле информирани, деструктивни, противообществени мотиви или с нагласата на сеира, шоуто, зрелището, к?фенето, карай да е весело, две-три бири и оркестърът да свири…

С отказа си от третото и четвъртото от тези четири допълнителни условия, Демокрацията започна брутално да игнорира отговорните и моралните, мислещите и търсещите, умните и талантливите, знаещите и можещите хора и политици, а отвори щедро обятията си за откровени популисти, харизматични манипулатори, карикатурни кресльовци, цинични мошеници, нагли фашизоиди. Последиците от това изпразване на Демокрацията от същност, смисъл и съдържание, са печални – Демокрацията се превръща във власт на тълпата (т.е. в охлокрация, осъждана още от Платон и Аристотел).

За да си дадем сметка какво означава това, необходимо е да прочетем първо проходната книга на Гюстав Льо Бон, „Психология на тълпите”. Можем да продължим все в същия дух с по-съвременни, но не по-утешителни примери и да кажем, че така Демокрацията се трансформира във власт на масата, но за да стане по-ясно какво означава това, трябва да се прочете една друга изключително важна книга – на Елиас Канети „Маси и власт”.

Ние виждаме резултатите: инструмент за идването на власт става популизмът, властта черпи легитимност от улицата… И като следствие от това – на власт идва опростачваната тълпа, на власт идва обезценностяваната маса. Тълпата, масата се състои от тези, които са повече, а при демокрацията прави са тези, които са повече. Особено страшни са тези, които са повече, когато те нямат информирано мнение, камо ли максимално информирано мнение; когато те не дават пет пари за мнението на другите, които макар и компетентни, умеещи и мислещи, са в малцинство; когато тези, които са повече, допускат да се ширят всякакви агресивни, нетолерантни, прости и просташки, не зачитащи човешкото достойнство позиции, възгледи, действия.

С отказа си от първото и второто допълнителни условия, Демокрацията се само отказа от намирането на разумен отговор на първия от двата фундаментални за нейното функциониране въпроси: КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? Сега вече може да управлява и този, комуто никога една пълноценна, работеща демокрация не би позволила – за нищо на света не би позволила! – да управлява.

Днес право да управляват може да получат и получават неуки хора; хора манипулатори, измамници, фокусници, циркаджии; хора с нечисто минало или с мръсно бъдеще; хора, скарани с механизмите на ефективното управление, с ценностите на демокрацията, с принципите на хуманизма. А с отказа си от третото и четвъртото допълнителни условия („негативните” защитни механизми), Демокрацията се лишава от всичко, което да я предпази от превръщането й във все по-малко пълноценна, все по-малко ефективна, все по-малко представителна и все по-малко демократична.

Освен това, тя, Демокрацията се само отказа от намирането на разумен отговор на втория от двата фундаментални за нейното функциониране въпроси:
КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА? Сега вече може да се управлява и без елементарни познания в управлението, без образование и без квалификация, без грамотност и просветеност, без стратегия и мисъл – с импровизации, имитации и симулации, с манипулации, дезинформации и контра-дезинформации, с Пи-Ар, пропаганда и промиване на мозъците.

Ето защо казвам, че по подобен начин избрани управляващи се превръщат в заплаха за демократизацията, модернизацията, европеизацията и националната сигурност на България. Ние сме изправени лице в лице с една много сложна и почти неразрешима дилема: След като израждащата се демокрация плоди опростачвана тълпа и обезценностявана маса, която преминава от просто в квалифицирано мнозинство, какво трябва да правят талантливите и умните, знаещите и можещите, трудолюбивите и почтените хора, чийто относителен дял в обществото и относително, и абсолютно намалява?

Чрез формалните процедури на Демокрацията тези стопяващи се хора не могат да влияят на намирането на отговора на първия екзистенциален въпрос при Демокрацията: КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? Неискани, ненужни и недолюбвани, изолирани, уволнявани и пропъждани, отблъсквани, осмивани и охулвани от добиващата катастрофални размери сива посредственост на всички нива на властта, те не могат да влияят на намирането на отговор и на втория екзистенциален въпрос при Демокрацията – КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

С други думи, като че ли е повече от очевидно, че те не могат да влияят с традиционните правила и механизми, по които функционира Демокрацията върху случващото се в страната. Това е естествената участ на малцинството при Демокрацията, когато тя е изродена във формална процедура. За талантливите и умните, знаещите и можещите, трудолюбивите и почтените хора има ЧЕТИРИ ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИЯ на поведение в тази драматична ситуация, в която е изпаднала.

Тези ЧЕТИРИ СЦЕНАРИЯ тук само ще бъдат фиксирани, а друг път, при повече аргументация, ще се спра по-подробно на тях. Първи сценарий – ще го нарека засега „ПРИМИРЕНИЕ” (емиграция НАВЪТРЕ в себе си): да оставят нещата да си вървят така, както са тръгнали, опитвайки се, кой колкото сили има, да се спасява и „оправя” поединично или на малки групи.

Втори сценарий – ще го нарека засега „ЗАМИНАВАНЕ” (емиграция НАВЪН от страната): да напускат България, да търсят реализация и щастие в чужбина, там да се докажат, там да осмислят живота си.

Трети сценарий – ще го нарека „БУНТ”: да се откажат да играят по правилата на Демокрацията (такава, каквато е тя сега и защото тя е такава, каквато е сега), тъй като по тези правила те не могат да променят нищо и да действат със средства, които са предварително оправдани от целта. Тук само ще кажа, че това изобщо не означава задължително насилие, т.е. физическо или казано по-научно – „твърдото”, „структурното” насилие, но не изключва по никакъв начин, обаче, „мекото”, „символното” насилие.

Четвъртия сценарий ще го нарека засега „СЪПРОТИВА”: да останат в рамките на демократичните правила, но да потърсят други, адекватни, модерни механизми за въздействие и влияние, за чуване на гласа, за лансиране на алтернативи, за критика и корекции на властта и нейните действия.

Съвременните технологии, социалните мрежи, постиженията на „public relations”, разработките за т.нар. информационни операции позволяват борбата да бъде пренесена на полето на посредствеността, облечена във власт и то не само на принципа „с техните камъни по техните глави”.

Без да предпоставям нещата и да се разпростирам засега в детайли и подробности, мога веднага да кажа, че за добро или за лошо, аз симпатизирам на четвъртия от горните ЧЕТИРИ СЦЕНАРИЯ. Ще ми се да вярвам, че ситуацията в България не е напълно безнадеждна.

Ако Демокрацията е останала без сили да попречи на своето самоубийство, то не си струва да се жали за нея, но аз имам известна надежда, която може да се окаже и илюзия, че у Демокрацията са останали поне мъничко сили да се справи със собствената си гибел.

Автор: Николай Слатински