by 
Днес отново върху историческите камъни на Царевец актьори от Великотърновския театър, дегизирани като цар Фердинанд, премиера Александър Малинов, министри и генерали ще възпроизведат церемонията по обявяването на българската независимост преди 103 години.Политиците няма да пропуснат да експлоатират датата за старт на предизборната кампания, произнасяйки нравоучителни речи за единението на нацията в подобни върхови моменти. Историците на свой ред ще напомнят за пореден път, че обявяването на васалното Княжество България за суверенно царство не е било само формален акт.
А народът ще се отдаде на удоволствията на оформилата се четиридневна миниваканция, ще стяга бъчвите за новата реколта грозде, ще пече чушки и ще затваря бурканите със зимнина. И само шепа пенсионери и докарани под строй чиновници ще осигурят рехавата публика, която да изслуша протоколните слова на кметовете по места.
Причината за тази казионна скука далеч не се крие само в това, че по куп причини датата 22 септември така и не можа да се утвърди в празничния календар на българина.
Днес нацията ни просто е объркана на тема суверенитет, независимост, история. След като живя десетилетия под диктата на Москва, чийто лидер Леонид Брежнев неофициално бе провъзгласил доктрината за „ограничения суверенитет“ на съветските сателити, днес България трябва да се съобразява с предписанията на Брюксел – като се започне с бюджетния дефицит и се свърши с гарантиране на сексуалния живот на мечките и костенурките при строежа на магистрали. И отново да защитава националното си достойнство, борейки се отчаяно за място в Шенген.
Май единственото, което може да си позволим днес, без да питаме никого, е да изгоним провалилия се треньор на националите по футбол Лотар Матеус.
Но това е само видимият за всички връх на айсберга. Другата, по-страшна причина за равнодушието на хората към историческите дати и събития от нашето минало, колкото и славни да са те, е всеобхватният песимизъм, обзел българското общество.
Песимизъм, че може нещо добро да се случи, че може най-сетне да се изтръгнем от дъното на Европа и да заприличаме малко от малко на „бяла“ държава. Затова все повече хора посрещнат с насмешка и най-пламенните речи, и най-убедителните писания на тема история: „Какво ни грее днес колко сме били велики! И кога точно е основана българската държава -преди 1300 или преди 1500 години? Ако ще да са и 2500! Едни словенци, които имат държава едва от 20 години, живеят поне два пъти по-добре от нас!“, роптаят мнозинството българи.
Очевидно днес традиционните понятия за суверенитет имат други измерения. В крайна сметка държавите по света, които могат да се нарекат независими в пълния смисъл на думата, се броят на пръсти.
Но кой е по-независим – Република България или британските доминиони, чиито държавен глава формално все още е Нейно Величество Елизабет II?
Обикновеният човек е горд с държавата си, ако тя му осигурява неговата лична независимост. Която е съчетание от достойни доходи, справедливи закони и спокоен живот. Докато не се случи това, и Денят на независимостта, и другите ни празници ще останат бутафорни клоунади.
В които не вярват дори организаторите им.
Автор: Константин Събчев
