by Тя и река Волга някога се е наричала Болга. Пишеше го в сайта Гласът на Русия. Великите сили изтриват историята на малките народи, защото така те стават безлична покорна рая. Историята за Волжка България обаче е оцеляла.
А пък в Румъния до началото на 1900 г. официалният език е български. Защо ли? Вече обаче има много изследователи, които ровят дълбоко в нарочно забутани по идеологически причини архиви и вече почти всеки ден се натъкват на открития.
А как само ни манипулират и внушават – не без съдействието на управляващата у нас пасмина, че сме боклуци, че сме шкартото на Европа. А в същото време българите не са нито най-големите нации главорези, (има чудовищни примери в близкото минало от народи със голямо самочувствие в момента), нито са по-завистливи от другите, нито са по-малокултурни, нито по-крадливи. Просто във всяка нация има и от тези, и от другите.
Виновни сме обаче, защото се оставяме да им вярваме. Виновни сме, защото имаме неща за показване пред света, които стотици други народи не могат и да сънуват, но дори ние самите не се интересуваме и вълнуваме за тях и от тях.
Наистина – време ни е за събуждане! (бележка на www.snaiper-bg.net).
Какво е първото нещо, което ви идва наум, когато чуете Словакия? Каквото и да е то, едва ли ще е свързано с България. Нашите две страни обаче имат доста общи неща, като почнем от общата история в миналото, до общите проблеми в настоящето. Сега между нас са разположени цели три държави (Румъния, Унгария, Сърбия), но преди 1200 години цяла Източна Словакия е била част от българската държава, а дори и след толкова столетия следите от българското присъствие са видими и с просто око. За да се видят обаче, трябва човек да отиде на място и не просто да мине, но да поседи, да поговори с местните хора и да открие това, което дори и те са забравили.
След като Крум унищожава Авария през 805 г., цялата останала територия на хаганата е присъединена към България. Цяла днешна Словакия на изток от р. Хрон, която разделя страната на две почти идеални половини, попада в рамките на България. Това положение се запазва до края на столетието, когато точно през тези места нахлуват маджарите, за да се заселят в новата си родина. Местните български боляри им оказвата упорита съпротива, но са разбити до един. На унгарците обаче не им е било лесно да ги победят, и явно добре са ги запомнили, защото споменават изрично имената им в първото си историческо съчинение „Gesta hungarorum“ („Делата на унгарците“), писано цели 300 години след нахлуването им в Отвъддунавска България – Лоборц, Менуморут, Салан и Глад. За нас е интересен първият, защото именно той управлява най-северозападните български земи (дн. Източна Словакия) и точно той първи посреща унгарския удар. Днес, въпреки изричното му посочване като българин от изворите, той е обявен за славянски княз, името му е променено на Лаборец, дори има и голям паметник над Хабура, едно от руските села в долината на р. Лаборец. Да, реката е запазила до днес името на българския военачалник, чието вероятно правилно транскрибиране е Алп Барс. Запазено е и името на неговата твърдина, Землин, като само е леко променено на Земплин – днес това е име на област в Източна Словакия. По тези земи обаче е запазено и нещо много по-важно от нашето цивилизационно наследство.
Когато делото на Кирил и Методий във Велокоморавия е разгромено от немските духовници и учениците му са принудени да бягат в България, в северозападните краща на българското царство се запазват както кирилицата, така и православието. На изток от Хрон те остават в употреба десетилетия наред след изчезването им от западните славянски земи. Когато тук идват унгарците и в една почти вековна постепенна настъпателна война срещу България съумяват да завземат всичките ни владения в Трансилвания, православието и кирилицата оцеляват, запазени както от високите Карпати, където се оттеглят бягащите българи, така и от незаинтересоваността на унгарците, все още езичници, към религията на местните хора. След като през 1000 г. Унгария става официално католическо кралство, местните българи вече имат повече от 150 годишна християнска традиция. Нещо повече – български мисионери покръстват и част от славянските племена в северните поли на Карпатите (планините Татри и Бескиди), в днешна Южна Полша и Краковско, като въвеждат кирилицата в обръщение дори и там. Още повече, че до средата на 11 век в Краков има и български, т. е. православен епископ.
Падането на България под византийско робство през 1018 г. променя коренно ситуацията. Карпатските българи остават дори и без теоретичната опора на България и за тях започва дългият процес на постепенна асимилация сред местните словаци, но най-вече сред другите съседни източнославянски племена, приели православието отново от България през 988 г. – русите. Не толкова езиковото (по това време българският е на практика официален и разбираем език за всички славяни), колкото религиозното родство сближава българите с русите и те постепенно се вливат в руския етнос. В Карпатите обаче се случва нещо необичайно – тук се заражда обособен, карпато-руски етнос, който съществува и до днес, и който почти фанатично брани основните си етнически маркери – вярата и азбуката. Не само цяла Източна Словакия, но и Южна Полша е осеяна с православни църкви, в които иконите и стенописите изобилстват от старобългарски надписи, при това, забележете, без руска редакция! Т. е., тук не говорим за църковнославянски, а за класически старобългарски език, запазен като литургичен и богослужебен език до най-ново време. Впрочем, знаете ли как казват словаците на кирилицата? Просто азбука! Те наричат латиницата „латинка“, а кирилицата „азбука“.
Разбира се, повече от хилядагодишното съжителство между словаци, българи и руснаци под общата доминация на унгарската държава е довела до постепенна асимилация на последните от словаците. Езиковото родство, въпреки религиозните различия, си казва своето. Процесът обаче е двустранен. Словаците асимилират, но и са езиково повлияни от асимилираните от тях, и то дотолкова, че доста филолози говорят за особен източно-словашки език, т. нар. виходняцки (източен, на словашки). В резултат, за редовия българин, дори и да не знае дума словашки, не е особено трудно да се разбере, поне за основни неща, със словаците – нещо, което далеч не е толкова лесно в Чехия например, да не говорим за Полша. Освен това символът на православната църква, т. нар. патриаршески кръст, е офицален герб на Словакия. Официалната словашка историография твърди, че е заради мисията на Кирил и Методий. Тя обаче, както е известно, свършва с неуспех, унищожена от самите великоморавски князе, не без напътствията на немското духовенство, разбира се. Така че на практика православния символ от съседна България се налага като официален словашки символ чак до наши дни.
Днешна Словакия е католическа страна с повече от 250 православни храма, с православен кръст за герб и с много близък до нашия език. Има и още нещо, по което много си приличаме. И тук има проблем с компактно населяващо страната регионално малцинство, унгарците, и тук има огромен проблем с безконтролно нарастващата циганска популация. Има обаче една съществена разлика – Словакия е държава с изключително силна държавност. Може би заради факта, че словаците прекарват повече от 1000 години под чуждо господство, те изключително силно ценят и уважават своя суверенитет. Което от своя страна кара и другите страни да ги уважават. Нещо, което в никакъв случай не може да се каже за нас. Равносметката е в наша полза в миналото, но в наш ущърб в настоящето. България владее миналото на много страни на европейския континент, но очевидно не владее най-важното – своето бъдеще.