28/03/2024

Джон Пилджър: Икономическата криза е чиста пропаганда

Джон Пилджър*: Ако журналистите си бяха свършили работата, фамозната „Ислямска държава“ не би съществувала

Защо журналистиката се поддава толкова много на пропагандата? Защо цензурирането и извъртането са стандартна практика? Защо „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон пост“ мамят читателите си? Защо младите журналисти не се учат да оспорват високите претенции и ниските цели на фалшивата обективност? Това са неотложни въпроси. Пред света е перспективата за голяма война, възможно ядрена война, като е ясно, че САЩ са непоколебимо решени да изолират и провокират Русия и рано или късно и Китай. Тази истина е обърната с главата надолу от медиите, включително и тези, които рекламираха лъжите, довели до кървавата баня в Ирак през 2003 г.

Времената, в които живеем, са толкова опасни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече „невидимото правителство“. Тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опровержение, а главната й цел е нашето подчиняване. Векът на информацията е в действителност векът на медиите. Ние имаме война чрез медиите; цензура чрез медиите, демонизиране чрез медиите; възмездие чрез медиите – сурреалистичен конвейр от клишета на послушанието и фалшивите предположения.

Тази мощна машина за продуциране на нова „реалност“ беше създадена отдавна. Преди 45 години книга със заглавие The Greening of America предизвика сензация. На корицата можеха да се видят думите: „Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида.“ По това време бях кореспондент в САЩ и си спомням как авторът – Чарлз Райх, млад учен от Йейл, беше издигнат до статуса на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казването на истината и политическата акция са се провалили и че „културата“ и самоанализът могат да променят света. Само за няколко години, движен от стремежа към печалба, култът на „Аз-изма“ съкруши чувството ни за съвместно действие, нашето чувство за социална справедливост и интернационализъм.

В килватера на Студената война фабрикуването на нови „заплахи“ доокомплектова

политическата дезориентация

на тези, които преди 20 г. биха организирали една яростна опозиция. През 2003 г. във Вашингтон интервюирах Чарлз Люис, виден разследващ журналист. Дискутирахме инвазията в Ирак. Попитах Люис какво би станало, ако най-свободната медия в света се бе противопоставила най-сериозно на Джордж Буш и Доналд Ръмсфелд и бе разследвала техните твърдения, вместо да пусне по каналния път това, което се оказа после най-груба пропаганда. Отговорът му беше, че ако ние, журналистите, си бяхме свършили работата, имаше голям шанс войната в Ирак да се беше разминала.

Това е едно шокиращо заявление, поддържано от други най-известни журналисти, на които съм задавал същия въпрос. С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако бяха поставили под съмнение и бяха разследвали пропагандата, вместо да я усилват, стотици хиляди мъже, жени и деца биха били живи днес; милиони не биха напуснали домовете си, сектантската война между сунити и шиити не би се разпалила и фамозната „Ислямска държава“ не би съществувала сега.

И сега по-голямата част от гражданите на западните държави имат много ограничена представа относно огромните мащаби на престъпленията, извършени от нашите правителства в Ирак. Човекът, който не спря да говори през този период на пълно затъмнение, беше Денис Халидей. Помощник генерален секретар в ООН и старши представител на ООН в Ирак, Халидей напусна поста си, вместо да следва линията на поведение, характеризирана от него като геноцид. По негова преценка санкциите са причинили смъртта на милион иракчани. Но в медиите той беше или игнориран, или

обявяван за клеветник

По Би Би Си водещият Джеръми Паксман му крещеше „Ти не си ли апологет на Садам Хюсеин?“.

Слугинажът, отговорен за възпирането на информацията, си беше свършил добре работата. Нека да видим ефекта. През 2013 г. обществено допитване от ComRes установява, че мнозинството от британската публика вярва, че пострадалите в Ирак са по-малко от 10 000 – миниатюрна част от истината. Кървавата пътека от Ирак до Лондон беше избърсана почти до чисто.

Рупърт Мърдок се счита за кръстник на медийната сган – никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с общ тираж от 40 милиона, плюс телевизия „Фокс“. Но директното влияние на империята на Мърдок не е по-голямо от индиректното влияние върху медиите като цяло. Най-ефективната пропаганда може да се намери не на страниците на „Сън“ и не в ефира на „Фокс“, а под либералния ореол. Когато „Ню Йорк таймс“ публикува твърдението, че Садам Хюсеин има оръжие за масово унищожение, фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше „Фокс Нюз“, това беше „Ню Йорк таймс“.

Същото е валидно за „Вашингтон пост“ и „Гардиън“ – два вестника, които изиграха решаваща роля при обработването на техните читатели да приемат новата и опасна студена война. И трите либерални вестника

невярно представяха събитията в Украйна

като резултат от злостните действия на Русия – когато в действителност превратът, воден от фашисти, беше работа на Съединените щати, подпомагани от Германия и НАТО.

Тази инверсия на реалността е толкова всепроникваща, че никой не оспорва действията на Вашингтон срещу Русия. Това не са даже новини, а клеветническа кампания за сплашване от вида, с който израснахме по време на първата Студена война. Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения, които помня. И отново, цензори са медиите, които се считат за либерални.

Много от западните медии работиха усърдно да представят етническото руско население на Украйна като аутсайдери в собствената си страна и почти никога като украинци, искащи федерация в рамките на Украйна и като украински граждани, съпротивляващи се на оркестриран от чужбина преврат срещу собственото им правителство, избрано от тях. Без последствия остава и това, което има да каже президентът на Русия; той е злодеят в пантомимата, който може да бъде безнаказано руган.

„Ако се чудиш как светът може да се забърка в трета световна война – пише Робърт Пари, журналистът, разкрил аферата „Ирак Контри“, – напълно достатъчно е да погледнеш умопомрачението, обхванало практически цялата политико-медийна машина на САЩ по въпроса за Украйна.“ В същото време цели държави ги няма никакви в новините.

Защо

милиони хора са убеждавани,

че колективното наказание, наречено „режим на строги икономически ограничения“, е необходимо? Икономическият крах през 2008 г. разкри една прогнила система, а банките се оказаха в редицата на мошениците, пренебрегнали напълно задълженията си към хората. Но само след няколко месеца – без да се броят няколкото хвърлени камъка заради прекалено големите корпоративни „бонуси“ – посланието се измени. Виновните банкери изчезнаха от таблоидите и нещо, наричано „икономически ограничения“, се превърна в бреме за милиони обикновени хора.

Икономическата криза е чиста пропаганда. Една екстремална политика управлява Великобритания, Съединените щати, Канада, Австралия и голяма част от Европа. Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже тяхната история? Кой записва всичко правдиво? Не е ли всичко това работата, която се предполага да се върши от журналистите? „Когато истината се замести от мълчание – казва съветският дисидент Евтушенко, – мълчанието е лъжа.“ Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим. През 18-и век Едмънд Бърк описва ролята на пресата като четвърта власт. Било ли е това изобщо някога вярно? Съвсем сигурно е, че днес то не работи. Днес имаме нужда от пета власт – журналистика, която наблюдава, противодейства и руши пропагандата. Имаме нужда от това, което руснаците наричат перестройка. Аз бих го нарекъл истинска журналистика.

Изминаха 100 години от Първата световна война. Репортерите тогава са били награждавани и посвещавани в рицарство за тяхното мълчание и за ролята им на привидни противници. В апогея на клането британският министър-председател Дейвид Лойд Джордж доверително споделя с издателя на „Манчестър Гардиън“: „Ако хората знаеха [истината], войната щеше да бъде прекратена още утре, но, разбира се, те не знаят и не могат да знаят.“ Вече е време да знаят.

Джон Пилджър* е австралийски журналист

Превод – Александър Гочев

Източник: Вестник Сега

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *