Четвъртата световна война

Реч на Андрей Ииларионов, произнесена пред Комитета по икономика и сигурност на заседание на Парламентарната асамблея на НАТО. Вилнюс, 31 май 2014 г.

Андрей Иларионов е изтъкнат руски икономист, бивш (2000 – 2005) водещ икономически съветник на президента Путин. През последните години Иларионов, поради острите си разногласия с Путин, живее и работи в САЩ. Той е измежду най-известните критици на руския режим сега.

Добро утро, госпожи и господа.

За мен е висока чест и особено удоволствие да съм тук и да имам възможност да споделя с вас някои съображения и идеи относно сегашното положение в Украйна, в Русия, по повод отношенията между Украйна и Русия. Макар в предварително обявеното заглавие на моето изказване да се споменават само Украйна и Русия, ще ми бъде трудно да избегна споменаването и на някои други въпроси, имащи отношение към случващото се в света в последно време.

В течение на последните месеци хората по целия свят си задават въпроса какво се случва. Какво означава всичко това: нападението на Путин над Украйна, окупацията и анексията на Крим, намесата на руския режим в Източна Украйна. Какви са краткосрочните и дългосрочни цели на Путин? Къде и кога смята той да спре (ако, разбира се, изобщо смята да спре)? Бих желал да предложа на вашето внимание моите съображения, групирани в десет точки. Ще се постарая да бъда кратък и ще се радвам да отговоря на вашите въпроси.

Първа точка. Вероятно сте чували твърдения, че сега се наблюдава „украинска криза“ или „криза в Украйна“. Това не е така. Това, което в момента се случва, не е нито „криза в Украйна“, нито „украинска криза“. Това, с което си имаме работа, не е вътрешен проблем на Украйна, както се опитва да го представи Кремъл. Това е война. Това е война на Русия с Украйна. По-точно – това е война на Путин срещу Украйна. И въпросната война представлява едва въведение (или вече първа глава) към несравнимо по-мащабно събитие, което също бива наричано война, то вече е наречено така – „световна война“. Четвърта световна война. Ще се върна след малко към това определение. Този термин не съм го избрал аз. Този термин се използва от кремълската пропагандна машина. Според нейните твърдения, Четвъртата световна война се води от Русия срещу останалия свят.

Втора точка. В някои анализи днешната война се описва като Студена война – или като връщане към ситуацията от миналата Студена война, или като начало на нова Студена война. По мое мнение това, което се случва сега, не представлява връщане към такава Студена война, каквато приключи на границата между 1980-те и 1990-те години с достигането на политическо регулиране в Европа. Това не представлява и нова Студена война. Бих обърнал внимание на това, че по време на Студената война, която последва Втората световна война, не е имало случай на анексиране на територията на която и да било европейска страна, подобно на това, което току-що се случи с Крим. По време на „класическата” Студена война имаше опити за смяна на политически режими в отделни страни, но границите между свободния и несвободния свят в Европа не са били променяни.

Има и друга съществена разлика между Студената война и сегашната война. По време на Студената война не са били прилагани персонални санкции. Имало е санкции от друг вид, но персонални санкции не е имало. В този смисъл това, което върви сега, не е Студена война. Точното название на тази война ще дадат аналитиците и политиците. Във всеки случай това не е студена война. Ще напомня отново, че пропагандната машина на Кремъл я нарича Четвърта световна война.

Трета точка. За много хора тази война изигра роля на своеобразен сигнал за тревога. Може да се чуят твърдения за това, че видите ли, за пръв път руски войски навлизат на чужда територия. По думите на такива хора преди няколко месеца всичко беше прекрасно, с Русия имахме забележително добри отношения. И изведнъж всичко се промени . Позволете да ви напомня, че не преди няколко месеца, а преди няколко години, по-точно преди шест години, се разрази руско-грузинската война. Това беше руска агресия против независимата Грузия, която доведе до навлизането на руски войски на грузинска територия и окупацията на две области на Грузия, представляващи около двадесет процента от грузинската територия. Някои от технологиите на тази война, руско-грузинската война, днес отново се използват в Украйна, други са обновени. За съжаление, уроците на руско-грузинската война не бяха изследвани, не бяха научени, никакви изводи от случилото се не бяха направени. Широко беше разпространено удобното мнение, според което вината за това, което се случи преди шест години, пада върху президента на Грузия Михаил Саакашвили, той беше обвиняван за уж извършени от Грузия грешки. Освен това у много хора имаше огромно желание просто да забравят този епизод.

Но преди три месеца в Украйна нямаше украински Михаил Саакашвили. Начело на тази страна беше Виктор Янукович, един от най-проруските и пропутински президенти в цялото постсъветско пространство. Въпреки това руската войска започна военната операция по окупацията и анексията на Крим на 20 февруари. Т.е. това се случи два дни преди г-н Янукович да подпише споразумение с трима лидери на опозицията и с трима европейски министри на външните работи и четири дни преди г-н Янукович да избяга от територията на Украйна на борда на кораб на руските военноморски сили.

В такъв смисъл тази руска агресия срещу Украйна не беше реакция на революцията на Майдана, тя не беше и отговор на свалянето на режима на Янукович. Агресията започна по време, когато Янукович беше пълноправен и законен президент на Украйна. Следователно за агресора е напълно без значение дали в Грузия има Михаил Саакашвили, или в Украйна Виктор Янукович или някакъв друг лидер в някаква друга страна, разглеждана от руското ръководство като влизаща в сферата на неговите имперски интереси. Независимо от конкретните личности, такава страна може да стане обект на руска агресия.

Четвърта точка. Преди повече от двадесет години нямаше нито руско-украинска война, нито руско-грузинска война. За сметка на това имаше война в Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието. Ако има нещо в анексията на Крим и в операцията по дестабилизиране на Източна Украйна, за което бихме могли да благодарим на техните автори, това е, че пред целия свят бяха открито демонстрирани методите и технологиите, които бяха използвани от същия агресор във всички предишни случаи, а именно – в Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието, по време на руско-грузинската и руско-украинската войни – с участие в бойните действия на руските специални части, така наречените „доброволци”, чеченците, дагестанците, южните осетинци и други.

По-рано подобни операции с участието на подобни „зелени човечета” бяха провеждани с цел окупацията и анексирането не на териториите на бивши съветски републики от преди две и половина десетилетия, а на трите балтийски държави през 1940 г. Бих искал да привлека вашето внимание към малката брошура, разпространена сред делегатите на тази асамблея – „Уроците на историята. Тихата окупация от 1940 г.”. В нея са демонстрирани някои методи, използвани срещу Балтийските страни през 1940 г., използвани преди повече от двадесет години в Приднестровието, преди шест години в Грузия, използвани сега в Украйна. Бих искал да благодаря на нашите литовски организатори за издаването на тази брошура, изключително важна за разбирането на историческата връзка между всички тези актове на агресия.

Ако се вгледаме по-внимателно, следи от използването на някои от тези методи могат да бъдат забелязани и по-рано във времената на т.нар. Октомврийска революция в Русия. Такива методи включват насилствен държавен преврат, установяване на режим на терор, изтезания и убийства на политически опоненти, фалшифициране на резултатите от избори и референдуми, създаване на пропагандна машина за промиване на мозъци, формиране на авторитарни или тоталитарни режими – в Русия, в Куба, в Северна Корея, в други страни.

Петата точка от моето изказване се отнася до Украйна. Разбира се, това е огромна тема, каквато сега не е възможно да се обсъди напълно. Но бих искал да отбележа може би най-важния процес, протичащ в Украйна през последните двадесет и няколко години, от момента на провъзгласяване на независимост след разпада на СССР. Този процес е на постепенното, но като цяло бързо протичащо политическо озападняване на страната. Понякога тя приема формата на украинизация, но по своя смисъл това е разпространението на западните институции върху все по-голяма част от територията на Украйна, както и разпространяването на европейски модели на поведение сред все по-голяма част от населението на Украйна.

На изборите през 1991 г. прозападната ориентация, западните ценности, прозападните политици получиха подкрепа в едва три от двадесет и петте области на Украйна. Границата между западно ориентираните региони и тези с, не бих я нарекъл проруска, бих казал просъветска ориентация, бързо се преместваше от северозапад на югоизток в Украйна. За известно време можеше да се създаде впечатление (то беше лъжливо), че в първите години на новия век процесът се е забавил, тъй като около половината страна редовно гласуваше за така наречените „оранжеви” прозападни сили, а другата половина – за така наречената „бяло-синя коалиция“, за просъветските сили в Украйна. Всъщност процесът на озападняване продължаваше и все повече се интензифицираше, особено при президентите Юшченко и Янукович. Към лятото на 2013 г. публичната подкрепа за прозападните, проевропейски ориентираните сили в Украйна имаше голяма преднина пред подкрепата за така наречените проевразийски сили. Разбирайки, че Украйна завинаги напуска постсъветското, ориентираното на изток, проевразийското влияние, Путин започна своята антиукраинска война.

Моята следваща, шеста точка, се отнася до предисторията и идеологическото обосноваване на тази руско-украинска война. Тази война не започна случайно, тя не беше нещо неочаквано, Путин нищо не го е „принуждавало да се намеси в украинските работи”, както твърдят някои, нищо не го е „принуждавало” да завземе Крим. Тази война старателно е била планирана и подготвяна в продължение на няколко години. По пътя към нея имаше няколко важни етапа, които е необходимо да бъдат отбелязани.

От гледна точка на корпорацията на офицерите от КГБ/ФСБ, която постепенно завладяваше властта в Русия през 1990-те години и дойде на власт (бих казал дори, че тя сега има абсолютна власт в Русия) в първите години на новото столетие, Украйна никога не е била независима, самостоятелна държава.

На 25 март 1999 г. в организирана автокатастрофа на пътя от Борисопол до Золотоноша беше убит Вячеслав Черновил, дисидент и правозащитник още от съветски времена, лидер на Народното движение „Рух” и кандидат в президентските избори в Украйна през 1999 г. Разследването, проведено от СБУ (Служба за сигурност на Украйна, бел.ред.) установи, че за провеждането на тази операция в Украйна са били изпратени няколко групи офицери от ФСБ.

Следите за сериозна подготовка за широкомащабна агресия срещу Украйна могат да се видят поне от лятото на 2003 г., когато Путин реши, че не е приемливо Киев, „майката на руските градове”, мястото, където е разположена Киевско-Печорската Лавра, да се намира вън от границите на Руската федерация.

По-късно на вниманието на Путин беше предложена легендата (както стана ясно по-късно, фалшифицирана) за кръщенето през 989 г. на княз Владимир Святославович в гръцкия град Херсонес (на руски Корсунь, днес разположен в границите на Севастопол). По този начин излизаше, че двете смятани за свещени места от Руската православна църква, към които принадлежи мнозинството от населението на Русия, а именно Киев и Херсон – се оказват не в Русия, а на територията на Украйна. Това беше възприето като недопустимо поражение за нацията, заради което беше разработен план по връщането на тези свети места под руски контрол.

На 5 септември 2004 г. още един кандидат президент на Украйна, Виктор Юшченко, беше отровен с диоксин и едва оживя.

Към методите на пропагандната война срещу Украйна бяха добавени радикални средства: масово подкупване на украински официални лица и чиновници, както и подривни действия. Пряката военна намеса беше призната за допустима в края на 2004 г. – след като тогавашния президент на Украйна Леонид Кучма по време на среща на 2 декември с Владимир Путин във ВИП залата на летище Внуково-2 отвърна с отказ на искането на последния да бъде използвана сила против тогавашните киевски протестиращи, а също и след окончателната победа на Виктор Юшченко на третия тур на президентските избори на 26 декември 2004 г.

Един от вариантите на руската военна кампания в Украйна с възможна употреба на ядрено оръжие недалеч от Киев беше публикуван на 21 април 2008 г. в „Руский журналь“ под заглавието „Портокал с часовников механизъм”.

Три седмици по-рано, на 4 април 2008 г., по време на срещата на НАТО в Букурещ В. Путин заяви на Дж. Буш младши, че „Украйна дори не е държава“ , че практически половината територия на Украйна е „изконна руска земя” предадена на Украйна от Русия.

През следващите пет години беше разработвана концепцията за т.нар. „Руски свят”. Съгласно тази концепция няма националности като украинци и беларуси. Украинците, беларусите и руснаците са подетноси на единния руски народ, следователно те трябва да бъдат обединени под покрива на една държава.

Тази концепция бе публично провъзгласена на 27 юли 2013 г. в Киев, по време на официалната церемония по празнуването на 1025-тата годишнина от покръстването на Русия. Цитирам г-н Путин: „на днепровското покръстване, на киевското покръстване е направен избор за цялата Света Рус. Тук е бил направен избор за всеки от нас. Нашите общи предци, които са живели на тези територии, са направили този избор за целия наш народ. „За целия наш народ“ – казвам това, имайки предвид, че безусловно ние разбираме днешните реалности, има и украински народ, и белоруски, и други етноси и ние се отнасяме към всички тях с уважение, но в основата стоят, безусловно, нашите общи духовни ценности, които ни правят едни народ…мисълта за единството на запада и изтока на Русия, която е започнала тук, отново повтарям, на киевското и днепърското покръстване, винаги е присъствала както на изток, така и на запад, където е живял нашият народ“ . В тази реч Путин за пръв път преминава от използването за Украйна на руския предлог „в” (използван в руския език по отношение на държави, но не по отношение на територии), към използване на предлога „на” (използван в руския език по отношение на територии, но не по отношение на държави). Вместо да каже „в Украйна“, както е правел в течение на много години, Путин започва да казва „на Украйна“, давайки по този начин ясно да се разбере, че той не признава Украйна за суверенна държава, а я счита само за територия.

Два дни след обвиненията на началника на руската санитарна служба Г. Онищенко към сладкарската компания „Рошен” руското правителство разгърна санитарна, търговска и икономическа война срещу Украйна.

По-късно, през ноември 2013 г. тези действия прераснаха в кампания за дипломатически натиск, принуждаваща Янукович да се откаже от подписване на споразумението за асоцииране на Украйна с ЕС.

Военните действия, както вече отбелязах, започнаха на 20 февруари. Тази дата е отбелязана на медалите, отсечени по поръчка на Министерството на отбраната на Русия. На тези медали е гравиран надписът „За възвръщането на Крим. 20 февруари – 18 март 2014 г.“, както лесно може да се види от снимката на тези медали в руската Уикипедия: http://ru.wikipedia.org/wiki/Медаль_«За_возвращение_Крыма»

Новата идеологическа концепция получи по-нататъшно развитие по време на пресконференцията на Путин на 17 април 2014 г. За пръв път в историята на Русия (това следва да се подчертае, това е историческо събитие) Путин заяви, че в руската нация съществува „изключително мощен генетичен код…именно този наш генетичен код…представлява едно от нашите главни конкурентни преимущества в днешния свят…руският човек, или, казано в по-широк смисъл, човекът от руския свят преди всичко мисли за едно по-висше морално предназначение на самия човек, някакво висше морално начало. И затова руският човек, човекът от руския свят, е обърнат вече не към себе си…“ .

Една от главните черти, присъщи на руския генетически код, по мнението на Путин, е неговата способност и готовност да умре публично: „само в нашия народ би могла да се роди известната поговорка „Пред хората и да умреш е красиво“ .

Това вече е второ публично обръщане на Путин към темата за руския генетически код и към темата за необходимостта да се пожертва животът на съотечествениците. Изглежда за пръв път е заговорил за това на 23 февруари 2012 г. в деня на Съветската армия и Военноморския флот, на предизборен митинг в Лужники, когато е цитирал следните стихове от Лермонтов „Да умрем под Москва, както нашите братя са умирали! И да умрем обещахме…”.

След пресконференцията на 17 април 2014 г. машината на руската пропаганда премина на принципно ново равнище, а ударните й пропагандисти пристъпиха към разясняване на публиката на значението на това, което беше казано от ръководството. Един от тези пропагандисти, г-н Мамонтов, на 29 април заяви, че разгръщащата се война ще бъде „война на Русия срещу останалия свят“ . Сергей Кургинян (още един ветеран на пропагандните войни от времената, когато е работил в КГБ и е бил пряко подчинен на шефа на тази организация генерал Крючков, оглавил опита за държавен преврат през август 1991 г.) поясни, че „днешната война ще бъде не Трета, а Четвърта световна, тъй като Третата световна е била Студената война“ , завършила в началото на 90-те години. Още един пропагандист, Сергей Марков, в статия в вестник „Moscow Times“ от 14 май 2014 г., разясни ,че целите на войната, започната от Путин, е разбиването на Запада: враждебният на Русия Англосаксонски свят трябва да бъде разгромен, а обединената континентална Европа трябва да стане съюзник на Русия.

Седма точка. Днешната кампания, разгърната от Путин, протича на три нива и има три цели. Първата цел е Украйна. Украйна трябва да бъде или путинска или не трябва да съществува като независима страна.

Второто ниво е създаването на така наречения „Руски свят”. Под покрива на руската държава трябва да бъде създаден Руски свят, трябва да бъде обединен най-големият разделен народ в света – руснаците. Този лозунг е най-точното възпроизвеждане на лозунгите на нацистката пропаганда от 1930-те години, по време на подготовката на Германия за Втората световна война. Подобна формулировка е използвана по-късно от Слободан Милошевич при опита му да създаде така наречената Велика Сърбия. В предполагаемия „Руски свят” са включени четири категории население:

Първо, етническите руснаци независимо от това къде живеят;
Второ, всички руско говорящи, независимо от националността им;
Трето, всички съотечественици някога живели на територията на СССР и техните потомци; Четвърто, всички съотечественици някога живели на територията на Руската империя и техните потомци.

Концепцията за „Руския свят” не е фантазия, измислена от странни хора. Държавната Дума на Русия преди известно време прие закон за съотечествениците, създаващ юридическо основание за тяхната военна защита в чужбина. Освен това беше приет още един закон, даващ право на руските войски да действат вън границите на Русия.

Третото ниво на тази война има за своя цел Запада. Западният съюз трябва да бъде разделен на два лагера. Съгласно тази концепция Англосаксонският свят включва САЩ, Великобритания, както и така наречените държави на „първа линия”. Съдейки по всичко, този термин е бил заимстван от времената на борба срещу апартейда в Южна Африка. Към „държавите на първа линия” спадат Полша и трите балтийски републики. Тази част от западния съюз трябва да бъде разбита. Оставащата „Континентална Европа” или трябва да бъде неутрална към Русия на Путин или дори е възможно да й стане съюзник.

Осма точка. Тази война има неконвенционален характер. В много отношения днешната война представлява война от нов тип, особено защото става въпрос за нови способи за водене на война или доколкото става дума за издигане на старите начини за водене на война на ново, по-високо ниво. Сега за определянето на това явление се използват различни термини, като например хибридна война, нестандартна война, неконвенционална война. Една от особеностите на този вид война представлява едновременно използване на всички методи и технологии, съчетаване на използването на технологиите на меката и твърдата сила.

Сред тези методи и технологии следва да бъдат отбелязани някои, сред които агресорът, както може да се види, е достигнал определено ниво на умение:
– разузнаване и контраразузнаване;
– информационна, дезинформационна и пропагандна война, в момента ставаща мощен инструмент за въздействие;
– кибер война;
– широко използване на специални части;
– широко използване на неправителствени актьори (бизнес, НПО, религиозни организации, криминално проявени хора, частни лица), действащи сравнително независимо, но под общо ръководство и централизирано управление;
– широко използване на подривни действия;
– широко използване на терористични тактики (включително използването на жени и деца като живи щитове при нападение над военни и граждански обекти);
– енергийна война;
– икономическа война, включваща търговски, санитарни, финансови и други инструменти;
– корупция, изведена на принципно ново ниво, практически превърнала се в покупка на „едро” на политическото и военното ръководство в страни, които са цели на агресивно въздействие. В частност, пример за такава страна се оказва Украйна;
– „пета колона” в Украйна, други постсъветски държави, на Запад, включително в европейските страни;
– така наречения Путинтерн, путинския Интернационал, хлабавото обединение на различни политически партии и политически дейци, поддържани от Путин и поддържащи Путин.

Едно от най-важните наблюдения, които може да бъдат направени в тази връзка, е за смекчаването и пълното изчезване на фронтовата линия, т.е. на ясните и видими политически или военни граници. Линиите на фронта могат да преминават навсякъде, във вътрешността на всяка страна. Може би това е главната особеност на новата, неконвенционална, Четвърта световна война.

Девета точка – необходимостта от стратегия за противодействие. Как следва да се отговори на неконвенционалната война? Идва време за разработване на стратегия за противодействие. Без наличие на такава стратегия е трудно да се постигне резултат.

Преди всичко, необходимо е да се разбере, че това е война. Това не е шега, не е случайност, не е грешка, не е лош сън. Оставено само на себе си, то няма да изчезне и да се разсее. Това е война. И както всяка война, може да бъде спечелена или загубена. Какво ще предпочетете, зависи от вас.

Второ, необходимо е да бъде разбрана природата на проблема, който представлява агресивният путински режим. Този режим е агресивен и вътре в страната – към собствения народ, към националното движение на чеченския народ, към демократичната опозиция, към бизнеса. Той е агресивен и навън – към Грузия, към Украйна, към балтийските страни, към други страни. За съжаление в последно време този режим забележимо укрепна благодарение на победите си в Украйна, даващи му сериозна поддръжка сред значителни части от руското население. По този начин, сега имаме работа не само с управляващия режим, но и със значителна част от руското общество, склонна към реваншизъм и ревизия на световния ред. Това трябва да бъде разбрано.

Трето, трябва да бъде осъзната необходимостта от подготовка на средно- и дългосрочна стратегия, подобна на Четиринадесетте точки на президента Уилсън по време на Първата световна война, Атлантическата харта по време на Втората световна война, Фултънската реч на Чърчил и Доктрината „Труман” по време на Студената война. Това е нужно, за да бъдат видни дългосрочните цели и за да бъдат известни главните инструменти, необходими за постигането на тези цели.

Четвърто, трябва да бъдат разбрани вече допуснатите грешки. Сега не говоря за тях, но ако има въпроси в тази връзка, готов съм да им отговоря.

Пето, трябва да бъде достигнато съгласие относно средно- и дългосрочните цели на тази стратегия на противодействие. Съществува съответния проект за документ. В момента той се разглежда и обработва. Това е първата стъпка, но далеч не е последната.

Десета точка. За детайлите на стратегията за противодействие в момента не може да се говори подробно. Но някои ключови елементи могат да бъдат отбелязани.

Преди всичко във военната сфера е напълно очевидно, че победата във войната е невъзможна без адаптация на съществуващата военна доктрина към новите реалности. „Меките“ методи за въздействие предизвикват възхищение, но сами по себе си не могат да спрат силовото въздействие. Както виждаме, в новата, т. нар. „хибридна” война, традиционните конвенционални методи за водене на военни действия невинаги са достатъчно ефективни.

Второ, едно от най-мощните оръжия на днешната агресия е информационната, дезинформационната, пропагандната война. Може да се види, че гражданите на нови и нови страни стават жертви на тази пропагандна война. Първата жертва е значителна част от жителите на Русия, след това част от населението на Украйна, след това жителите на някои други страни, включително на страни от Западна Европа. Противодействието в тази сфера е изключително деликатна тема, защото в момента е трудно да бъдат назовани инструменти, които могат да бъдат използвани, като същевременно се съхрани неприкосновеността на най-ценната свобода – свободата на словото и на информацията. Необходимо е да се разработят технологии, които от една страна да позволят да бъдат запазени тези свободи, а от друга да са способни да ни предпазят от неограничената пропагандна война, превърнала се в извънредно опасно оръжие.

В сферата на международното право трябва да бъде разработено ново определение за агресия. В момента съществува определение за агресия, прието от Общото събрание на ООН през 1974 г. В новите условия то явно се нуждае от изменения и допълнения. В 1939 г., когато СССР напада Финландия, ОН (Общество на народите, предшественик на ООН, бел. ред.) обсъжда въпроса и само за две седмици приема решение за изключване на агресора от ОН. Днес, 75 дни след факта на агресията, агресорът е извършил вече две явни нападения над независими държави, окупирал е техни територии, анексирал е Крим, но няма нищо подобно на отговора даден преди 75 години. Следва да се помисли какво може да бъде направено срещу агресора в новите условия. Юридическият резултат от приемането на такава стратегия може да бъде документ, подобен на Заключителния акт от Хелзинки (става дума за декларацията, приета на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки през 1975, в което участваха всички европейски страни плюс САЩ и Канада, бел. ред.) един Хелзинкски акт № 2, потвърждаващ неприкосновеността на границите в Европа, който трябва да бъде подписан от всички участници, включително от руското ръководство – сегашното или бъдещото.

В политическата сфера. Теорията на демократичния свят твърди, че демократичните режими не воюват помежду си. Международната практика като цяло потвърждава това. Именно затова стратегическото решение на днешния проблем е възможно единствено чрез превръщането на Русия в демократична държава, колкото и време да отнеме този процес. Това е единственото стратегическо решение на днешната криза и единственият начин да бъдат завършени всички тези войни – от руско-украинската до Четвъртата световна. В известна степен подобен проблем е съществувал с Германия по време на Втората световна война. По определение това е напълно самостоятелен раздел на стратегията. При това следва да се помни, че никой не може да бъде сигурен, че няма да започне нова война, още по-внимателно подготвена, с по-голям брой жертви и по-големи кръвопролития, ако Русия рано или късно не стане демократична страна. Само тогава ще успеем да достигнем повече или по-малко стабилно състояние, повече или по-малко надежден свят с една цялостна, свободна, демократична Европа, в мир с всички свои страни членки и с всички свои съседи.

Благодаря за вниманието.

Превод: Георги Антонов