28/03/2024

Роден крайм!

Криво-ляво изниза се  една година след свършека на света. Като за човечество, споминало се на 21.12.12, караме я сравнително добре. Поводът, както всички знаем, бе в календара на маите, а причината все още я търся. Струва ми се, че оня ден я мернах във в. „Гардиън”. Там прочетох, че всяко семейство в Англия изхвърляло в кофите за боклук всеки месец храна за 60 паунда. Изхвърлените за  една година месо и риба били еквивалент на 86 млн. пилета. Но още повече от това били похабеният хляб, мляко, картофи, които отивали на боклука направо от хладилниците и бюфетите. Не в същия вестник, но пак в тези дни се появи информация, че всяка година около 6 милиона деца умират от глад по света. Е, казах си,

такава планета не си
струваше да съществува

правилно изчезнахме.

„Картината, която ни представя днешното положение на обществените работи, е твърде печална. Пътят, по който те вървят, не ни обещават добри надежди. В днешно време нашите обществени работи трябваше да бъдат много в по-добро състояние, трябваше да отговарят на нуждите ни и на обстоятелствата, в които се намираме.” Кога мислите са написани тези думи? Прилича им да са произнесени известно време след избухването на демокрацията или след приемането на България в Европейския съюз. Обаче – дръжте се! – те са част от статията „Положението и цярът”, публикувана на 23 ноември 1874 г. във в. „Напредък”. Доста сдържан тон за времена на турското робство в сравнение с описанието на „днешното положение на обществените работи” по време на демокрация.

„Не е голяма мъдрост да съкратиш държавния бюджет. Веднъж да се решиш да живееш чобански живот, работата е свършена, целта постигната. Въпросът е в това, че когато хората прогресират, и ние трябва да прогресираме, когато съседите ни се въоръжават от пети до глава, и ние сме длъжни да правим същото. Инак съкратяването на бюджета е най-проста работа: войската от 34 000 души – направи я 3000, железници не прави, вагони не купувай. Заплатите намали и чиновниците остави да взимат рушвет от живо и умряло. Тази е всичката мъдрост за съкратяването на държавния бюджет.”  Това прилича на нещо, казано на второ четене на бюджета за догодина. Само че е написано през януари 1890 година във в. „Свобода”.

Но това вече със сигурност съм го чела в днешен вестник, а в социалната мрежа го чета всеки ден по много пъти. Не точно с тези думи, но подобни: „Нравите ни са станали дотолкова разюздани, страстите ни толкоз ожесточени, властолюбието ни е дотолкоз заслепило, щото ний нищо друго не видим напред си освен своите въртоглави амбиции и каприции. Тъй както отиваме ний, не може човек да предвиди къде отиваме, де ще му иде краят и къде ще ни заведат непомерни наши честолюбия, властолюбия и междуособия – едно само видим и вярно можем да предскажем, че добро няма да патим.” Нито днес, нито вчера – написал го е Петко Славейков през 1886 година.

Старите вестници изненадват с неостаряващи истини

Поводът да заседна над стари вестници е чувството за българската обреченост, което тази година изкачи нови върхове на отчаяние. Като чете вестници, рови се в интернет или пък разговаря с познати, човек вижда, че рядко сме били в толкова усложнено душевно състояние. Толкова психоделични видения и конспиративни плетки като че ли не се бяха събирали по нашите земи, иначе видели какво ли не.

От две произнесени изречения
три завършват с удивителна

Не че държавата ни и преди не приличаше на контейнер (в смисъл, че тия отгоре са най-добре), но сега вече и те не са рахат. Вече всички сме зле – кой по едни, кой по други причини. Никога повече от тази година не сме били хора с така разграфени умове, толкова гладни души и тъй натопорчени сърца. И непредвидими като епилептични припадъци – в сряда умни и за четвъртъка, в петък глупави и за съботата. Никога не е имало толкова комплекси за непълноценност, издишани в балона на егото като комплекси за пълноценност. „Такова не е било, такъв разпад не сме виждали, това е дъното, по-надолу няма накъде, скапана държава, то всъщност няма държава…” – ей такива неща четем и слушаме, пишем и говорим всеки ден. И понеже декември за годината е нещо като неделята за седмицата, рекох си, я да видим как са писали и какво са чели хората, когато България не е била в такова окаяно дередже. Когато младежта например не е била така пропаднала…

„Зле разбраната цивилизация  в градът напреднува с гигантски крачки. Ние имаме и Български училища за балове. Минете през улицата, у която е Руското консулато, или през Барата нощя около 2-3 часът, надникнете в Сарайдаровите къщи или у Х. Костовите и вие ще се заборавите от възхищениье; ще да си ухапите долната устна от смайванье,  като само погледате колко напреднуват в кючеклакът и маймунските гримаси и движения нашите млади кокети и кокетки; и вие ще да заплачите от радост и от все сърце ще да кажете: О, колко прогрес! Западнийт Парись не ще да може да се закачи ни на малкийт пръст на „Източнийт”! Браво бе, руссенски младежи! Такова бо вам подобает цивилизация!“

Там, преди сто лета…

… и – това лято

Това е дописка с автор „Един русенец”, публикувана в издавания в Цариград вестник „Напредък” през 1875 година. На 17 май по-точно – по ирония на историята точно по времето, когато се появяват репортажите от баловете на днешната младеж, свидетелстващи за задаващия се край на света, защото тези силиконови, препасани тук-там с лентички голи абитуриенти няма да могат да въртят земното кълбо с усърдието на своите благочестиви родители и особено прародители. (вж. по-горе колко усърдно кръшни са били прародителите). Е, поне магистрални жрици едва ли е имало, защото и магистрали е нямало.

„… на половин час от Разград срещнахме първите леки жени. Те бяха две разпуснати моми от племето на тази нещастна чергарска нация, която във Франция обикновено наричат „египтяни” (цигани). Впрочем те не бяха толкова отвратителни, както би могъл да си помисли някой под впечатлението, което създавам, казвайки, че бяха „египтянки”. Те бяха забрадени с копринени кърпи, оцветени със златни райета, и цялото им останало облекло беше също от коприна… По-малката и същевременно по-безсрамната започна да танцува. Между другите неприлични кълчения на тялото тя започна да движи шията и корема си по един начин, който тогава аз, който не бях виждал източни танци, ми се видя безподобен.”

Горкият капитан Шад, не бил виждал такива изкушения в своята Виена до 1740 година, когато му се наложило да прекоси българските земи. Сега прапраправнуците на капитан Шад, когато им обясниш какво работят тези момичета край Околовръстното, питат дали това е последица от безработицата при демокрацията, или отпор на табутата при комунизма. Преди време отговарях, че и едното, и другото, сега вече просто ще казвам: „Добър въпрос!” Нали знаете, така се казва, когато не знаеш какво да отговориш.

Но онова, което наистина не предполагах, че ще срещна във вестник отпреди 138 години и което ме учуди дори повече от магистрална проститутка отпреди 273 години, е

словосъчетанието
„назначени чорбаджии”

Обаче ето: „Тия наши народни началства, състоящи се на повечето места от по-зъбестите ни граждани или другояче тъй наричаните ни чорбаджии, не са наредени за друго, само да вардят да не изпадне един ден чорбаджилъкът от ръцете им. …Руханието (посредник между българската църковна и турската административна власт) е скандалът днес на сяка община, защото ако назначи Стояна и Драгана за чорбаджии, но Иван и Петко ще скочат да ги не щат, а други вече ще ги бранят и ето ти готова кавга. Разделя се народът на две противни една на други партии и училищата вземат да цъфтят и да завързуват. Ние мислим, че не е значението на тия съвети да подкрепят и нареждат чорбаджилъка, ами да се грижат за черковно-училищните ни дела. Наместо да засядат в тях хора неуки, интригантни, каприциозни , които не видят по-нататък от каприциите и носа си, нашето черковно началство трябва да им назначи за членове лица по възможност най-вещи, разбрани и засвоени с черковни и училищни познания, то само тогава щат да тръгнат работите ни що-годе в ред.” (Април 1875) Когато по-късно вече ще имаме държава, а не само църкви и училища, всичко това автоматично ще се пренесе към Народното събрание и местните управи – та до днес.

Тази година се карахме на тема как (не) се правят протести, а се оказа, че те от век и повече се правят все по този начин. Вестник „Сливен” в броя си от 13 септември 1895 година:  „Помнят нашите граждани, че на 13 миналий месец Август се събраха на митинг, за да протестират против решението на Градския съвет, с което се постановяваше да се премести моста от сегашното му място по-долу на около 800 разкрача. Помнят те също, че на тойзи митинг, който беше извънредно многолюден, присъстваха граждани от всичките классове, но особено се хвърляше в очи присъствието на еснафите. Отсъстваха само така наречените чорбаджии, които аслъ никой път не дохождат на митинг, понеже страшно се страхуват да гледат много народ на едно място, който да размишлява за своите градски и други нужди и да се застъпва за своите права. Това че е така, никой не може да го оспори. Но не така мислят за тойзи митинг Калатинов и Дограмаджиев. Пишат ни от Пловдив, че тези двама господиновци  преди няколко дена били в този град и без никой да ги пита, разсказвали налево и надесно, че на митинга нямало повече от 50-60 души и че те всичките били пиеници и най-развалените хора в Сливен. Как ви се види, господа граждани, това? Вий сами присъствахте на тойзи митинг, вие знаете кои и какви хора бяха там, дали бяха там пиеници и вагабонти, каквито ний в Народната партия нямаме, или бяха най-почтените и честни жители. Мислим, че по-голямо оскърбление, по-голяма обида за един град не може да бъде от тая, която са му нанесли горните господа. Длъжност се налага на гражданите, които присъстваха на митинга, да хванат за ушите тия господа и да поискат от тях да им докажат пиеници ли са и развалени хора, или са честни и почтени люде, които ден и нощ се трудят да изкарват прехраната си, както и да плащат своите градски даждия, за да може д-р Калатинов да взима от градската каса повече от 1000 лева…”

Затварям старите вестници с чувството за една добра и една лоша новина. Добрата: Не е вярно, че нещата стават все по-зле! Лошата: Тук те просто винаги са били много зле.

източник: сп. „Тема“, автор Веселина СЕДЛАРСКА (на снимката)

One thought on “Роден крайм!

  1. Казвал съм го много пъти. Единствено техническия прогрес върви нагоре. Всичко друго е надолу……

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *