by 
Неотдавна научната общественост изпадна в шок от признанието,
споделено от американския учен Джек Сарфати – един от най-авторитетните специалисти в областта на квантовата физика.
Според думите му тласъкът, който събудил неговата научна
любознателност, бил контактът му с неизвестен разум, станал през
юношеските му години.
Предупреждаваха ме, признава физикът, че откровенията ми могат
силно да навредят на мнението на колегиге ми към мен. Но аз съм
сериозен учен и съм свикнал да бъда искрен и справедлив във
всичко, добавя Сарфати.
Убеден съм, че човек, занимаващ се с наука, няма право да скрива
обективните факти, да бъде лукав със своята съвест, за да угоди на
общественото мнение. Ако засега не сме в състояние да обясним
някои неща, това не означава, че те не съществуват, аргументира се
ученият.
„Особнякът“ в науката Джек Сарфати е роден на 14 септември 1939 г.
в Бруклин, Ню Йорк в бедното семейство на италианския евреин Хаим
Сарфати и неговата жена Милдред. След завършването на училището
талантливият младеж получава от италианския благотворителен фонд
средства за образование. През 1960 г. той става бакалавър по физика,
защитавайки диплома в Корнуелския универститет под ръководството на Ханс Бете, носител на Нобелова награда по физика през 1967 г.
През периода 1967-1971 г. Сарфати преподава физика в редица
американски университети, после известно време във висши учебни
заведения в Лондон, в Международния център по теоретична
физика в Триест, след което на гребена на успеха се завръща в Щатите.
В науката Сарфати заема особено място. От самото начало неговото
научно творчество се отличава от острата му насоченост срещу
утвърдените възгледи, със собствено виждане на съвременните
проблеми. Той постоянно се исказва срещу разделението между
хамунитарните и точните науки, считайки ги единно цяло и
наричайки физиката „философията на съвременната наука“.
Кръгът на интересите му е необикновено голям – тук е теоретичното
обосноваване на парапсхилогоичните явления, и квантовата физика, и
проблемите на разшираване на съзнанието, и пътищата за увеличаване
продължителността на живота, и бъдещото покоряване на космоса.
Сарфати предлага свое решение на знаменитата теорема на Бел, допускайки наличие у субатомните частици на особена телепатична връзка (традиционните физици подскачат от такива думи като телепатия, парапсихология и т.н и внимателно ги наричант нелинейни връзки). Според него, неидентифицираните летящи обекти, самото съществуване на които за много учени е табу, които стоят зад пределите на научните интереси, са посланици от бъдещето, напълно земни летателни апарати, но работещи на принципи, непознати засега на човека тъй като принадлежат на време, което тепърва предстои.
Една от любимите идеи на Сарфати е мисълта за това, че нашето бъдеще
се определя от настоящето. Това е спорно за традиционно мислещите
учени положение тъй като обръща с главата надолу всички наши
представи за причинно-следстваните връзки, но прекрасно се вписва
в системата от научни постройки на Сарфати. В тази връзка не може
да не се споменят думите на великия Нилс Бор за това, че науката
не отхвърля налудничавите идеи. Въпросът е само достатъчно ли е
безумна идеята, за да стане интересна на науката…
Великите безумци в историята на развитието на човечеството
свидетелстват, че всички гениални идеи, послужили след това за основа на стремителни пробиви в науката и технологиите, съвремениците посрещали на нож, обявявайки ги за ненанучни, фантастични и за бълнувания. Така през 1860 г. професор Погенсдорф твърдял, че е невъзможно да се предава човешка реч на разстояние с помощта на електрически сигнали и считал телефонът за „такава митична идея, както еднорога“. Милионерът Дж.П. Морган, виждайки как работи телефонът, написал на неговия изобретател Бел, че това устройство е нерентабилно.
В книгата си „Фаловете на критиците“ Дънкан пише, че през януари 1906 г. списание „Сайънтифик америкън“ отказало да публикава съобщението за първия полет на братя Райт, наричайки го лъжа.
През 1933 г. блестящият физик лорд Резердорф нарекъл освобождаването на атомната енергия пълна безсмислица.А през юни 1945 г. адмирал Ли заявил, че Манхатънският проект е най-голямата
глупост от всички, които някога сме правили.Тази бомба никога няма
да се взриви. Казвам това като специалист по взривните вещества“. След месец обаче била взривена първата атомна бомба.
През 1945 г. докторът по физика В.Буш твърдял, че нито една ракета
не може да прелети повече от 3000 мили, а през 1960 г. доктор Ричард Вулси уверявал, че космическият полет това е абсолютен „боклук“. Плез 1957 г. сър Харолд Спенсър Джонс, известен астроном, пише в „Ню сайътист“, че „ще минат поколения, преди човекът да кацне на Луната“. След 12 години Нийл Армстронг се разходи по спътника на 3емята.
Но да се върнем на темата какво се е случило с бъдещия физик Джек Сарфати в младежките му години? През 1952 г., когато бях на 12 години, разказва Сарфати, се чу телефонен звън. В слушалката чух странен метален глас. Непознаният се представи като бордови компютър на НЛО и попита искам ли да се свържа с извънземни. Те възнамеряват да ме научат на някакви знания и ме питаха за съгласието ми. Беше ми дадена свободата да избирам. Помня, че по гърба ми полазиха мравки. Беше страшно, но и безумно иннтересно.
За кратко започнах да се съмнявам: да не би това да е някой полово извратен? Някакъв тип, който се кани да ме убие? Но в края на краищата казах „да“. Аз бях момче и възможността да участвам в такова удивително приключение се оказа по-силна от страха.
След това изтичах на улицата – тогава живеехме в Бруклин. Майка ми не си беше вкъщи. Тичах към своите приятели и крещах: „Ей, току-що ми позвъниха от летяща чиния! Те вече подхождат насам! Те ще ме вземат през прозореца и ще ме заведат със себе си!“. Ние бяхме един вид
безнадеждни деца, банда момчета почти същите като във филма
„Генерали на пясъчните кариери“. Дойдохме, но разбира се, нищо не се случи.
Обиденият Джек решава, чя някой жестоко се е подиграл с него. Но странните позвънявания не престанали. По-късно майката на Джек твърди, че те са били не по-малко от десет.
Да, моята майка добре запомни това, продължава Джек. А аз, оказва се, доста съм забравил. Мама казваше, че няколкото седмици, през които те ми звъниха, аз съм обикалял наоколо с отсъстващ поглед и съм се държал толкова странно, че тя се изплашила за здравето ми.
В един прекрасен ден тя сама дойде до телефона и чу обръщението на този същия този компютър. Металическият глас не й направи никакво впечатление. Тя каза строго: „Оставете моето момче на мира. И никакви позвънявания повече да не съм чула. Иначе ще взема мерки“.
Моята майка, силна жена, каза своята тежка дума на летящата чиния или на дявол знае какво. С това всичко приключи – копютърът повече
не ни позвъни.
Сарфати не помни какво са му разказвали пришълците, но е уверен, че получената информация е изиграла значителна роля в неговата кариера. Него никога не го напуснало чувството, че източници на научните му идеи, осебоно засягащите психичните феномени, са свързани по някакъв начин с тези детски преживявания.
След много години Джек Сарфати решава теоремата на Бел, в сметките му са немалко важни открития в квантовата физика. А началото на всичко положил стържещият металически глас, раздал се някога преди
доста години в бедния Бруклин.
В какво се състои същността на теоремата на Бел, решена от Сарфати? Най-просто и кратко, всяка частица в света носи информация за цялата материя във вселената. Тоест всичко е свързано с всичко. Такова разбиране за света е съществувало дълго преди раждането на квантовата механика и теоремата на Бел, например в будизма. Между другото бащите на квантовата механика твърдели, че тяхната „нова физика“ има сходство с източната теология.
Теоремата на Бел признава феномените езотерика и парапсихология. Става възможно предсказването на бъдещето и се потвърждава теорията за торсионните (информационните) полета, която интензивно се развива в наше време от неголяма група учени, но не се приема от ортодоксалната наука. Сарфати е убеден, че теоремата е откритие, което може да бъде скок в обединяването на науката и религията.
Защо за всичките 38 години на съществуване „голямата наука“ тъпче
на място? Повечето учени или говорят, че „теоремата на Бел е доказана, но…не е вярна“, или са склонни на „Копенхагенска интерпретация“, която гласи, че повечето от откритията в науката не са в реалния свят, а са в онова, какъв го виждаме или искаме да го видим.
„Копенхагенската интерпретация“ е разработена от Нилс Бор и колегите му през 1926-1928г. Отношението към нея също не е еднозначно. Трудно е да се намерят двама учени, които да я тълкуват еднакво. По принцип „Копенхагенската интерпретация“ е последното убежище на ортодоксите, когато им е необходимо да открекат нещо неразбираемо. Теоремата на Бел е доказана и теоретично, и експериментално. И поради това, ако не се вземе под внимание „Копенхагенската интерпретация“, няма причини да не й се вярва. Освен една: да се мисли, че нашият свят не е същият като описаният в квантовата механика, от което изхождал Бел.
Категоричното мнение на Сарфати е следното: теоремата на Бел – това е факт, който не се възприема от хората заради „притъпената“ психология. „Щом това не влиза в рамките на моя ум, значи то е неправилно“ – известен в психологията принцип, по който много хора възприемат света.
*** През последните години Сарфати се оттегли от преподавателска
дейност, посвещавайки цялото си време на писането на
научно-популярни книги, в които се опитва да даде макар и приблизителен отговор на най-горещите проблеми на битието: „Кои
сме ние? Откъде сме дошли, накъде вървим?“. От перото му са излезли немалко книги с многозначителни заглавия като „Суперкосмос“, „Матрица на съдбата“, „Време и простраснство: опит да се обясни необяснимото“ и др.
Източник: Валерий Сафронов